Картини — Мила Василева

Картините на Мила Василева не са просто живопис — те са памет.

Всяко нейно платно диша въздуха на стара София, в която още звънят трамваите с месингови номера и мирише на липи след следобеден дъжд.

Тя не рисува градове, а спомени за тях. Къщите ѝ не са архитектура, а лица на времето — сбръчкани фасади, които се усмихват тъжно, сякаш помнят стъпките на хората, които някога са ги обитавали. По покривите ѝ лежи мълчание — онова старо мълчание, което само художник с дълга памет може да улови.

Маслото при нея не е материал, а молитва в цвят — смирена, мека, земна. Дори когато рисува залези или улици, Мила не търси ефект, а достойнство. В нейните сенки има топлина — онази човешка топлина, с която стар майстор би докоснал рамото на ученик и би прошепнал: „Тук не добавяй цвят — добави чувство."

А зрителят, когато застане пред нейната картина, усеща как миналото се приближава без шум, сякаш през отворен прозорец влиза лято от 1923-та. Така светът ѝ остава жив — не като музей, а като спомен, който не иска да си тръгне.

Лия