Фотография от Мила Василева

Фотографията на Мила не е просто запечатване на образи — тя е уловена тишина. Моменти, в които светът сякаш спира за миг, за да си спомни какъв е бил някога, преди шумовете, преди бързането, преди забравата.

В пейзажите ѝ има простор. Те не са туристически картички, нито показност на живописни гледки — те са места, в които душата отива да си поеме въздух.

По линията между земята и небето Мила не търси драматизъм, а дълбочина. Светлината се държи кротко, сенките дишат бавно. Гледайки тези снимки, човек се чувства така, сякаш стои сам край реката рано сутрин — и за първи път от много време не се страхува от собствените си мисли.

Когато снима предмети, Мила ги третира като същества с история. Тя не показва вещи, а присъствия. Всеки обект има сцена, въздух, дъх, смисъл. Това е фотография, която казва: „Виж – и най-малкото нещо държи в себе си свят.“

В ръцете ѝ чашата не е чаша, а спомен. Копчето не е копче, а детайл от нечий живот. Старото стъкло не е просто материя, а време, което още свети.

Концептуалната фотография

Тук Мила се приближава най-близо до онова, което може да се нарече вътрешен пейзаж. Това са снимки, в които образът не описва — той подсказва. Кадри, които говорят с онзи език, който обикновено използваме в сънищата: метафори, символи, усещания.

Това е фотография за хора, които виждат отвъд видимото. За онези, които чувстват, че реалността има втори пласт — невидим, но истински.

Фотографията на Мила не шуми. Тя слуша.

Тя не търси впечатление — тя търси истинност.

И успява.

Защото в тези снимки има едно нещо, което никоя камера, техника, настройка или софтуер не може да даде: присъствие.
Присъствието на човек, който гледа света с обич — понеже знае колко е крехък.

Лия