Има сняг, който
става на прах
и се разпада
Има друг сняг – като каша.
Мокър такъв.
Има и един сняг,
който става за топки.
Скърца в нощта.
Като се каже “сняг”,
всички си го представят.
Толкова обикновен
и вълшебен,
че получаваш сърцебиене.
Идва ти да крещиш, да се въргаляш.
Ето такъв мъж е добър за мен.
Мария Канева , 2000
Нощта е мак
разгърнат и черен.
Копринена чашка
-крехка-
-коси
на крехка кукла шумолят.
Дръпвам червените платове
-диплят се
-диплят
–
–
–
От пода струи наркотик.
Мария Канева, 1991
от “Цигари”1993
Денят е светъл като вода.
Денят е студен.
Аз обичам да ме облива,
така обичам.
То е както в северните планини-
бели тела, бял сняг.
И момичета с тихи ръце.
С коси, нагънати по рамената.
Денят е светъл като вода.
Денят е студен.
Аз по улицата вървя
и докосвам с ръка
косата си.
Мария Канева, 1991
от “Цигари”1993
Залъкът е голям.
В глада си съм премаляла.
За мен е сътресение-вкусът.
Месото-мъка и радост.
То е все едно да вървя на ръце
по горещ пращящ пясък.
Да отпоря картинката на морето
и да я навия на руло.
Но вятърът е тъй сух,
тъй стабилен, изправен,
а аз съм самолет от тетрадка
и пикирам с върха си.
Мария Канева, 1991
от “Цигари” 1993
Целувката е студ,
във който чувстваш
ръцете си горещи,
наедрели,
червено откроени
на снега.
И цялата гора да друснеш-
ще опада.
Снежинки се въртят, въртят, въртят.
И виждаш, и не виждаш-
във дола
червената къщурка дими.
По улея стопен-
струйка вода.
Мария Канева, 1991
от “Цигари”1993
Облаците са свити
и сигурно ще им мине,
и слънцето, птичките, всичко
пак ще си хвърчи..,
но днес
облаците са свити
и аз съм като книга,
затисната добре.
Мария Канева, 2015
Блясъците
по водата,
неискана
сълза,
дреха,
паднала
без звук,
музиката-
като въже…
разни забравяни непрекъснато
неща…
я издават.
Но когато гората е голяма,
и когато дъждът
е безжалостен,
и вечни – нощните звезди-
любовта може да мине
незабелязано.
Мария Канева,2013
Ще минат много зими
в пелени,
в неясен плач без думи,
без утеха,
с разхвърляно размахани ръце,
преди
сърцето ми
да каже нещо.
Но думите му
няма да тежат
и няма да са трудни за преглъщане.
Тих изгрев,
кратка роза,
капка кръв…
и устните-свободни
за целуване.
Мария Канева, 2015
На разстояние, на каквото
е слънцето,
запечатано здраво
с восъчен печат,
скрито
в най-дълбокото
мазе,
това чувство
ще си остане така.
Все по-ароматно,
все по-силно,
все по-скъпо.
От него ще си почивам
всеки ден,
в който нямам
сърце.
Мария Канева, 2013
Във нощта се простира до края,
изравнява с вода всеки сън,
всяка гънка, която пречи
да си гладък,
да си дивак.
Във нощта се простира до края,
покорява те като град.
Смътни мисли, съкровища, рани,
във краката му слагаш,
и пак…
можеш просто да се забравиш.
Разорен и отпуснат, ухаещ,
като спящо дете след рев,
слушаш тоя стар и прекрасен
говор
без музика,
без текст.
Мария Каневa, 2015
