Блясъците
по водата,
неискана
сълза,
дреха,
паднала
без звук,
музиката-
като въже…
разни забравяни непрекъснато
неща…
я издават.
Но когато гората е голяма,
и когато дъждът
е безжалостен,
и вечни – нощните звезди-
любовта може да мине
незабелязано.
Мария Канева,2013
Ще минат много зими
в пелени,
в неясен плач без думи,
без утеха,
с разхвърляно размахани ръце,
преди
сърцето ми
да каже нещо.
Но думите му
няма да тежат
и няма да са трудни за преглъщане.
Тих изгрев,
кратка роза,
капка кръв…
и устните-свободни
за целуване.
Мария Канева, 2015
На разстояние, на каквото
е слънцето,
запечатано здраво
с восъчен печат,
скрито
в най-дълбокото
мазе,
това чувство
ще си остане така.
Все по-ароматно,
все по-силно,
все по-скъпо.
От него ще си почивам
всеки ден,
в който нямам
сърце.
Мария Канева, 2013
Във нощта се простира до края,
изравнява с вода всеки сън,
всяка гънка, която пречи
да си гладък,
да си дивак.
Във нощта се простира до края,
покорява те като град.
Смътни мисли, съкровища, рани,
във краката му слагаш,
и пак…
можеш просто да се забравиш.
Разорен и отпуснат, ухаещ,
като спящо дете след рев,
слушаш тоя стар и прекрасен
говор
без музика,
без текст.
Мария Каневa, 2015
Някаква
крехка
мрежичка
ме обвива
отвсякъде,
някаква вода..
Като бебе
усещам всяка
мъничка
топлинка,
минала през
твърдите
неща,
стигнала до мен.
Този живот
не е това,
което знам за него,
Този живот
е много много
по-голям.
Мария Канева, 2015
Океанът прелива
през прага
и всяко мое движение
е напразно,
дори да бягам.
Мога само да гледам
с широко отворени очи,
или да ги затворя,
ако не мога
и това.
Мария Канева, 2014г.
Сплетените клони
няма да ми кажат.
И ръцете ти,
в джобовете
прибрани…
Никой в този свят не знае.
Никой в този свят.
Славеите само се обаждат
и сърцето ми,
развито
като бебе
на студа.
Мария Канева, 2013
Чувствата са
като планините.
Гледаме снимките
с премрежени очи..
Планините са…
нещо чудовищно
по-голямо
от нас.
Има диви
зверове,
катерим се
с всичките си съкровища
на гърба..
Случва се
да се умре там.
Нощем стават
всякакви
неща…
Будим се
с вик…
Чувствата са
като планините.
Мария Канева, 2015
Щом няма да е щастие,
не искам.
И нека да е
рязка
пролетта.
По малките пътеки
ще просветва
разкъсана от слънцето
вода.
Във новите цветя
ще влиза
шумно
потънала във себе си
пчела…
и нищо никак
няма да ми стигне,
и всичките въздишки на света.
Мария Канева, 2013
Сърцето има точно
скрито място
за сладката си топлина.
Понякога застъпвам по ръба…
Потича музика и няма как да спра
да се усмихвам на това,
и няма как да спра да искам,
и няма как го направя пак сама,
ако реша.
Сърцето има точно
скрито място.
Мария Канева, 2015
