Мария Канева

Не ме връщай назад,

не ме пускай.

Във стопената вечер,

на чай,

не разтваряй скръбта като захар,

не припомняй

за родни неща.

Във ръцете писмата се стоплят

-жълти клечки са старите дни-

тъй-далече във светлата вечер

не ме пращай с присвити очи;

тъй-далече във синьото време

-като птица над много вода-

не разтваряй скръбта като захар,

не припомняй за родни неща.

Мария Канева, 1996

от “Кибрит”1997

Това, което се случва,
е само черупката.

Тя е твърда и затворена
докрай.

Сладостта,
нежността,
сънищата,

прясно изпраните чаршафи,

запотените стъкла..

Целият плаващ
изумителен
свят
на
любовта ни

някога ще бъде решително счупен
и разбран.

Мария Канева, 2013

Photograph: Борис Ангелов

В бърлогата ми

има

пух

и клечки,

Няма да се видим с теб.

И капките по масите,
и сънните листа

ще си останат там
така…

една
недостижима
привилегия.

Мария Канева, 2012

Сърцето има нужда

от толкова

малко

храна,

но така

специална,

че

една дума

може да му e

достатъчна.

Мария Канева 2013

Тъй косо осветени

са нещата,

че нищичко не мога

да прикрия.

Не ми харесват

тъжните неща.

Усмивката си искам

да извикам.

Но тя е като някаква сърна,

и ще се върне само

ако иска.

Мария Канева, 2012

Насън лицето ти

е достъпно

като глина.

Не искам нищо.

Щастлива съм.

Когато

силуетът ти

потъва

като объркан лъч

зад някой ъгъл…

Тогава

искам, да,

тогава искам.

И съм … нещастна.

Мария Канева, 2012

Има мъничък скрит център,

който свети.

Има скрита кибритена клечка.

Има скрито прогорено

местенце,

от което влиза въздух

за мен.

И съм постоянно

заета

да дишам оттам.

Мария Канева,2012

Да можех да ти кажа,
но не мога.

Дъждът разкисва
даже през прозореца.
Сълзите във гласа достигат бога.
Снегът засипва всичко до безкрай.

А думите за мен са
черен път,
по който от години не вървя.

Да можеше дъжда,
да можеше снега-

да можеше
да ти разкажат те.

Мария Канева, 2012