***
Душата ми е пълен
гъсталак.
Трева до шия,
и неокосено…
Какво се крие в нея
няма как
да знае някой,
даже да опитва.
Треви горчиви,
пръснати цветя
и всичко иска дъжд,
напред се бута,
под парещото слънце
на скръбта,
че толкова за кратко
ще сме тука.
Мария Канева, 07.07. 21
снимка: Raina Vl Vladimirova
***
Плувам
и гълтам вода
под небето красиво,
извито над мен,
затрупана с писъците на птиците му
като с писма,
напрегръщана
в живите му
отражения.
Плувам и гълтам вода,
но сълзите ми текат
от радост,
че ни има –
мен, и теб,
и прозрачната светлина,
която ни вплита.
Мария Канева, 05.05.2021
***
Присви ме душата,
а то било
слънце,
а то било лъч
във тревога увит,
в прозрачно перде
на прoзорец измит
и право в сърцето ми-
капка живот.
Мария Канева
07.04.2021г.
снимка от Гергана Манолова
***
Да притежаваш
скрито
под леглото
във снимка,
дума,
ръбче
от тефтер.
Да притежаваш
цялото сърце.
До дъното
с утайката
отровна.
Да притежаваш цялата мелодия.
Да притежаваш
нежно
в страх, вълнение.
Сърдито-като собственик
и бог.
Като спасител властно,
със обсебване.
Като дете жесток.
Да притежаваш
сянка
и мечта
и нищичко
на дневна светлина.
Мария Канева,
08.04.2021
***
Душата ме боли
за още.
Като през пукнато стъкло
желанията се изплъзват лекичко
навън,
и сякаш
все едно е.
Душата ме боли
догоре,
като в бутилка е затворен
цял свят искрящ, опияняващ,
но някой друг ще го отвори.
А аз ще легна на тревата,
щурец във хора на щурците,
следа в следите на животни,
вода в дъждовната вода.
Мария Канева
10.04.21
Това съм аз
Бързам, както винаги, и погледът ми се плъзва по огледалната витрина на един магазин. Спирам рязко и поглеждам отново, малко уплашено, с полустиснати очи. Спокойно! Мога да ги отворя. Това съм аз. Срещу мен са очите, които ме изненадват ужасно. Моите очи. Големи, пълни с тих ужас и любопитство. След това вече мога да разгледам. Да, много симпатична съм. За моя изненада. Страхувах се, че няма да ми хареса, а сега се засрамвам. Неспокойния ми израз плува в огледалото, сякаш се оглеждам в кладенец. Защо съм такава? Защо е тайна да знам коя съм? Тайна. Да.
Много трудно се живее с мен. Казвали са ми го. Казвали са ми и обратното. Мисля, че съм в постоянно напрежние. Вятърът, дъждът, ароматите, звуците, всичко ме разсейва, обсебва ме. Полагам постоянни усилия да съм войник, да не се поддавам. Стискам очи, запушвам уши, не споделям; ужасно, почти постоянно внимавам да не се влюбя.
Когато подреждам, гладя, пера – ако нямам време да се отпусна, а трябва да свърша всичко бързо, съм много доволна от себе си. Чувствам, че действителността ме приема, че не съм за убиване. Но ако имам време “да уловя ветровете”, тогава миенето на прозорци, лепенето на тапети, гладенето – всичко това ме опиянява – защото е така приятно да си човек и да измисляш как да преобразяваш света. Лошото е, че ако нещо грубо прекъсне усещанията ми – цветовете, звуците, ароматите, с които съм свързана с действителността, ставам като изсъхнало лепило. Пречупени, връзките ми се късат. Спрян ми е тока. Мъкна се като една от ония жени с препълнени чанти в тролея, които задрямват между две спирки. Напълнявам. Отслабвам. Боледувам.
За щастие, бързо се увличам по първите цветове, които ми се изпречат. И отново се включва напрежението. Понякога е болезнено, друг път еуфорията е пълна.
Не знам защо съм такава.
Има и още нещо. Изпълнителна съм. Лесно ме заробват, защото съм заета да мисля и чувствам нещо друго, нещо, което ми носи радостта от връзката с действителността. Там всичко е съвършено-пълно със знаци и подаръци, които, когато съм в хармония с нея, буквално ме заливат. Да, но другата част – тази действителност, при която има логически игри, планиране и употреба, тази част, която е така елементарна спрямо другата, че дори не искам да нагазвам в нея – тази част ме застъпва по полата непрекъснато.
Така попадам в капани, направо сама влизам. Кажете на някой, потънал в размишления: “Искаш ли да отидем…”-и той ще закима веднага машинално, само за да го оставят на мира и после няма да си спомня нищо.
Така аз често правя ходове, които не искам, само за да спрат съветите, които ме разсейват от концентрираното удоволствие на моя живот.
Не знам как живеят другите хора, всеки има таен свят. Но и не искам да се набутвам там. Искам да си летя свободно, и да кацна. Крилото ми да проблесне на слънцето и да заслепи някого. Той да полюбопитства и да се приближи. Аз да се изумя на шарките му, и на това, че краката му имат нечетен брой. И после да направим едно кръгче над поляната.
Не обичам да ме прекъснат, докато си летя и да ме пратят някъде неучтиво. Отстъпвам, защото знам, че правилата на играта, в която съм се озовала, са такива, но дебна всеки удобен миг да се измъкна и да се отдам на другата, любимата ми игра, за която съм родена. Това е като да трябва да играя шах, и да знам как. Но ако може, с два процента от мозъка си. Другите си ги искам за мен. И докато другият отсреща ме матира, аз печеля време. Ако падна, гледам само да не се вдига много шум, да почне следващата игра, за да спечеля пак мое време. Отвреме навреме играя по-сериозно, за да не ме изхвърлят от играта, матирам и си осигурявам още няколко игри, в които съм по-свободна. Погледнато така отстрани, е жалко. Ужасно. Прилича на…на нищо не прилича. Досега не се бях замисляла. Какво да правя? Ако напълно спра да играя,..възможно ли е? Ако продължа, след като вече знам…Мога ли да продължа?
Като бях малка, си мислех, че певците са заключени в грамофонните плочи. И един прекрасен ден взех големия чук! Исках да ги освободя! Помня, че удрях по плочата на Христо Кидиков, защото ми беше много симпатичен на снимката на обложката. Бях на 3г. Брат ми, който е с 5 г. по-голям, ме видял, той беше във фаза “всичко да е чисто и подредено”, и просто обезумял. По принцип забърсваше плочите с много фино парцалче. Удари ми шамар внезапно, изненада ме. Аз се стреснах и без да се замисля го изпердаших с чука по челото, той припадна….Аз запищях, защото много го обичах… помислих, че съм го убила… Помня как му излезе огромна цицина и много дълго имаше белег. Но никой не ми обясни защо певците са заключени в плочите, а аз се борех с любовта си към тях и любовта си към брат ми, и така и не ги освободих. 
Днес стана дума кой в кого бил влюбен…
Важното е с кого почти “избягах”. Като бях много малка, живяхме няколко години в Димитровград. В Хасково имаше цирк, гостуващ, афишът беше с някакъв батко Робертино, ездач на кон. Много хубав. Аз взех да настоявам да ходим, татко взе билети и така. Разпитвах за всичко, като поглеждахме с батко цирка отвън, къде са конете, къде акробатите… Реших в деня на представлението да обявя, че се омъжвам и заминавам с Робертино, не по-рано, за да не ме заключат. Никакви съмнения не съм имала, че Робертино ще ме вземе за жена, или че трябва да го предупредя поне какво съм намислила. Докарах се с най-хубавата си пелеринка, събрах си най-необходими дреболии в една чантичка (не трябваше да е много, че сме на кон) и наум се сбогувах с майка, татко, баба и батко. Най-много исках да взема с мен баба, но нямаше как. Скъсаха ни билетите, намерихме си местата и аз изчезнах. Измуших се в суматохата, намерих отзад конете и Робертино (веднага го познах) и го помолих да ме качи на коня, сякаш той ЗНАЕШЕ ВСИЧКО. Той ме попита нещо на чужд език. Аз казах ОК, да, аз съм Мария. Той поговори със свой приятел и ме качи на коня,като много внимателно ме държеше и се смееше. Аз сияех. Точно така си го представях! Само чуждият език ме изненада. И точно се чудех дали веднага тръгваме, дойде чичко милиционер и разплаканата ми майка. И това беше собствено и всичко, както казва Даниил Хармс.
Снимката е от тоя период, може да се види колко голяма съм била. See less
Заключиш ли думите леко,
дори със конец да ги вържеш…
започва да стяга сърцето
и нещо по него да стърже..
Притискат те тонове лава,
складирана в детските сънища
и трябва докрай да удържаш
и топлината, и сълзите.
Мария Стоева първа строфа, Мария Канева -втора строфа
photo: by Kálmán Klell Budapest Hungary 1960
***
Такива количества топлина
ден по ден
са натрупани,
че ми е червено пред очите
и искам да отварям врати.
И куфарите, както не се затварят,
на студа да оставя,
и аз на бордюра да седна
като дете.
И каквото и после да стане,
и както и силно
да ме завърти,
точките вече се отлепиха от заровете
и са снежинки.
Може пък малко да потанцуваме,
докато се топя.
04.02.2021
