Сънят ме хваща като дълъг ден,
Главата ми притисва със ръце,
Редът във мен накъсва на парчета
И ги поставя в чужд и странен ред.
Така чиниите да счупя искам,
когато съм с отворени очи,
но ги поставям леко,както леко
остава дишането ми в съня.
Не е възможно никакво оттласкване
на Цялостното в мен. То се дроби
и като пясък ситен, мек блести-
сърдечен и безплоден говор.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
Красотата е като хол,
в който всичко е приковано.
И палтото е още на стола,
и обувките-в пръски от кал.
Сякаш някой с ключа ти е влязъл
и е чакал така часове,
на вратата те спира внезапно,
дръпва шала ти, вгледан в теб.
Ти си вече Жена, всичко мина,
“Миг поспри!”, само спри и ела
отразена във тоя прозорец,
с тая лампа, блестяща в тила.
Красотата е като хол,
в който всичко е приковано.
И палтото е още на стола,
и обувките-в пръски от кал.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
Дните, пълни като вълни
лениви,
като устни след сън,
леко, неусетно
ме разтварят
в пясък и сол.
Нищо не остава
след целувките ни.
Само този шум-
чуждоземен, смътен, тягостен;
шум от море.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
Нощта изтегля светещи конци,
придърпва ни, затяга ни, върти ни,
обвива ни и в следващия миг
ни пуска да си тръгнем-
без да иска
нито цветче от тъмния букет,
който тежи,
събира ни като дърва във кош-
реди
ръцете ни ръка върху ръка.
Тъй-близо чувствам огъня сега.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
На старата напечена скала,
Над хладната вода,
Над синята вода, която тече,
На старата скала като на пещ.
Да пуша бавно късата цигара
от все сърце.
Да пуша бавно миналите дни
като трева.
Насън е сладък всеки минат път.
На светло сладостта ме претопява.
Във киселия сок на утрото
се впивам като болен във лимон.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
Във меките предели на завивките,
във сънните одеала,
в дълбоката усмивка на деня,
в оная долина.
Във топлите предели на сърцето ти,
по нежните ти имена,
по тоя малък кей над вечерта
и над смъртта.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
Във спазъма на сънния следобед,
в прихлупения ден,
в затворения кръг над мен,
във песните, любими още.
В източения дим на мисълта,
обтегната назад,
в затворения кръг на паметта,
в източения профил на скръбта
и на звука.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит” 1997
Крепостите са красиви.
В ясното небе-
чисти, съвършени линии,
вкус на мечти.
Крепостите са противни.
Промъкваш се като крадец,
дори за да ги погледаш отблизо.
Дори да си Крал, за теб е приготвена стрела.
И да си най-красивата жена,
те чака отровна чаша.
Дори да си добър, ще се питат защо.
Храбър?- имаме достатъчно.
С пълната си мощ ще ти покажем сега
колко си излишен, пътник такъв.
Мария Канева, 2000
Бяла смърт
Най-после зимата свърши. Вълкът се добра до поляната край реката. По ръбовете се разкисваха парчета сняг – просветваха остро, резливо и умопомрачително. Гледаше ги втренчено. Това му помагаше сякаш да се придвижва; но дори и сега не се влачеше по затъналата във вода трева.
В късния следобед студът стегна за последен път. Сенките на скалите легнаха върху гърба му като плочи. Притиснаха го така здраво; въпреки това тялото му продължаваше да трепери. Цялата планина се залюля. Водата го заля. Потопи гората. Покри дърветата. Изравни се с двете пещери, където можеше да опита да се скрие. Изпълни ги.
Гърлото му беше стегнато с въже като на куче. Искаше да вие, докато му паднат лапите, опашката и ушите. Виждаше падащи ледени висулки отвсякъде. Падаха от най- високата скала с бясна скорост, същински ножове.
Нищичко не го болеше.
Сърцето му блъскаше като на сръндак.
Ставаше нещо съвсем непознато, което караше кръвта му да искри, виждаше я с очите си през козината. Не беше страх, не беше глад.Това нещо го блъсваше надолу под водата и после го въртеше, изкарваше го от кожата му.
Искаше да изтръгне с нокти сърцето си и да го хвърли, но не можеше.
Искаше да вие, но не да вие, а да звучи; да превърне в звук цялата си душа – така могат да тръбят само елените в горите.
Оттласкваше се и се мяташе във водата, както когато учеше малките да ловуват и вперените очи на вълчицата прорязваха сърцето му с остри сини светлини.
Сега тези къси, капризни, преценяващи сигнали го облъчваха отвсякъде; нежността им имаше мирис на кръв.
Вълкът се задави. Водата се оцвети. Беше така топла… Триеше в нея муцуната си, както правеше с малките.
Отчаяно искаше да ги усети, да ги подуши, да ги чуе…
Напрягаше последните си сили; водата го оттласкваше все по-нагоре.
Скоро всичко свърши. Изскочи на тревата. Беше станал висок. Така висок! Поглъщаше поляните, правеше невероятно дълги скоци! Той ли беше?
Тялото му се разтърсваше от тръпки, тичаше и се отръскваше. Страхът гъделичкаше мускулите му – отново жив !?! Страхуваше се от всичко. От миризмите, които го блъскаха в ноздрите и го караха да се търкаля, да яде тревата, да ближе водата по нея, и пак да се търкаля.
Колкото повече приближаваше старите места, толкова повече настръхваше. Трепереше като обезумял- от мекия шум на лапи, от малките щръкнали остри уши, приближени едно до друго – там, в далечината, към която тичаше.
Инстинктът го дърпаше назад с всички сили. Но както преодоляваше преди дни снежните преспи с кървавия си крак, сега се изпъваше като лък и упорстваше да върви. Вълкът не знае страх! Усети ли страх, светкавично застава срещу всички; може да изгризе цялата планина, само да посмее да помръдне!
И тогава онова непознато чувство го обля, обля го внезапно като водата и го накара да тича и да тръби , че идва.
Той тичаше към вълчата бърлога и тръбеше с цялата си душа. За стотни от секундата разбра, че е вече не е никакъв вълк, а сръндак! Какво нещастие! Беше див от радост! Какво?! Сръндак, който ужасно се бои от вълци и тича право към свитите в далечината остри уши. Какво?!
Нямаше сила, която да го спре.
Към него се спусна вълчицата; и колкото и да се скъсяваше разстоянието, все му се струваше, че става много бавно. Искаше да е бърз като стрела; както тогава, когато беше нисък и хищен.
Страхът разтърсваше гладката му кожа, но това го правеше още по-жаден. Искаше да срещне само веднъж същия кратък капризен поглед, критичен и признаващ, проблясващ като нож.
Вече се боеше единствено, че не е достатъчно нисък, достатъчно див, за да го получи.
Вълчицата внезапно спря.
Закова се на място. По гърба и премина тръпка. Никога не я беше виждал така.
Сините цепнатини на очите не светеха като бръсначи. Не го беше познала, не; но това го направи още по-бърз, бърз и загрижен – неговата вълчица не гледа свирепо, а това е така тревожно!; в погледа и плуват листа, както по течението на реката…Силата и рухва с всеки негов отчаян скок към нея; “ Как е вцепенена, виж я ти, как красива! никога не ме е гледала така изумено, с такова хаотично възхищение!”
Случваше се нещо, което тя не може да повярва, не може да допусне дори!
Щастлив, бесен и ужасно смутен, той мисли:
“Божичко, тя е моя, толкова много моя! Какво?! Тя не ме позна!? Тя забрави малките! Тя не пази малките! Аз мога да стигна до тях! Аз съм сръндак! Един обезумял сръндак може да я прескочи и да отмине и тя ще си стои все там без да помръдне, само ще извърти главата си…и ще го гледа така…”
В този момент направи огромен хищен скок. Вече е над нея, тя извива нагоре шия, хипнотизирана, бяла в следобедната светлина. Синкавият камшик на погледа и го близва по корема . Той стиска очи, зашеметен, мислейки несвързано: “ Ще я разкъсам! Тя предаде малките ни!Тя ме измами! Тя се даде на някакъв нещастен елен!”, чувствайки с всички фибри на уплашената си кожа бясно щастие, шемета, че я е покорил.
Точно тогава усети острите и зъби по шията си. Едно след друго – три пъти, като целувки. После много, много още – до безкрай. Повече от нея не можеше и да иска.
Нежността имаше мирис на кръв.
Мария Канева, 1999
от “Приказки за удавници”
Снимката
Имало едно време едно селце, на края на света. На края на селцето пък имало стари запустели гробища. Било късна есен. И денем, и нощем валял ситен непрестанен дъжд, обливал заоблените зеленясали кръстове и попивал в мекия мъх на прогнилите листа. Миришело на влага, тиня и река.
Кой знае откъде в един такъв ден тук дошло едно момченце, свило се до един от кръстовете като кос и останало там час-два. Скоро се стъмнило. Паднал мъглив синкав здрач и дъждът спрял. Облаците се прокъсали като парцали и тук-там, като през избърсано мръсно стъкло на кола, се показали звезди.
Момченцето дъвчело мокро парче хляб и изтривало с ръка от косата си падащата във врата му вода.
Като си изяло хляба, взело да разглежда кръстовете. По някои имало имена, а по някои – даже снимки , сложени в малки кръгли рамчици. Повечето снимки били много стари, черно-бели, правени кой знае кога, тогава, когато фотографите са оцветявали устните на жените с ярко червено.
Момченцето било слушало какво ли не за тия гробища от бабичките в селото, но не идвало тук за първи път и никой не можел да го спре.
Особено му харесвал един кръст, съвсем мъничък и порутен, като детско столче. Тревата около него била равна от всички страни, а странно, снимката не била изкъртена. Тази снимка му била любима. На нея имало лице на съвсем млада жена с вълниста коса, усмихната, с червени устни.
Винаги, когато слушало разни приказки, момченцето си представяло лицето на тая жена. Най-странно и вълнуващо му било това, че някога тя наистина, ама съвсем наистина, е била жива, като него, и то от това село. И сигурно са я водили в града да я снимат, както го водел вуйчо му. Като мислело така обаче, му ставало много особено, едно кално, топло и мокро. И приятно, и неприятно. Предпочитало да не си мисли, че е била жива. Нищо да не мисли.
Най-странното било, че като ходело с овцете през полето, все чакало да дойде вечерта, за да се промъкне тук, даже и ако вали и бързало да свърши всичката си работа, дори забравяло да затвори дворната врата, връщало се, спъвало се, скарвало се с баба си, сякаш ще закъснее ужасно. А тук нищо не се случвало. Всеки път било пусто и все същото.
Друг път го хващал страх още от сутринта, че нещо ще се развали, че някой ще го изпревари, ще изкърти кръстове, или ще къса снимки. Тогава тичало надолу по пътечката с всички сили и подвиквало като голям човек.
А когато седнело на някой от камъните по оградата, го обземала предишната пустота. Дъждът валял тихо и спокойно, прекъсвал и почвал пак.
Тази нощ, като подгизнало съвсем, момченцето си тръгнало. Пипнало с ръка малкия кръст, а снимката дори не погледнало. (То не я гледало всеки път, не искало всеки път да я гледа, стигало му просто да знае, че си стои все там.)
Тръгнало по пътеката край дворовете и кучешкият лай го изпратил чак до дома.
Тази вечер не била по-различна, но кой знае защо му било по-криво от друг път. Преди да се прибере се напъхало в топлата плевня и поседяло там.
Миришело на сено и зима. За пръв път му се приискало да си има някаква кукла, дори да е съвсем скъсана. Взело да рови в старите боклуци и черги, които баба му събирала от години, но намерило само един мръсен кафяв заек с откъснато ухо. Ядосало се и се прибрало в къщата. Баба му вече спяла, печката тихо пращяла и то си свалило мокрите дрехи в тъмното. Дълго се въртяло и не можело да заспи. А когато заспало, сънят му се видял съвсем истински.
Бил топъл ден без много слънце. По небето имало облаци, но не се движели, били надвиснали. Той отивал някъде по работа, но не с овцете. Някъде в града. Носел една голяма кожена чанта, съвсем нова. Бил много висок и стъпвал бавно, от крак на крак. На спирката спряла една кола и се качил в нея. Гледал как бързо колата гълта пътя. Двигателят й бръмчал съвсем тихо. Огледал се. До него седяло едно момиче. Момичето от снимката. Веднага го познал. “Знаех си че е жива”, помислил той, но не си обърнал съвсем главата към нея, точно както когато гледал снимката. Пътували дълго. Прекосили планината.
-Къде отиваме? – попитал той с плътен мъжки глас.
– Ако ти кажа, ще дойдеш ли с мен?
– Ще дойда с теб, знаеш.
-Тогава не ме питай. Отиваме много далече.
После минали гори, после пак планини. Момичето проговорило:
– Отиваме в страната на мълчанието. Ще дойдеш ли с мен?
После пак минали гори, и после пак планини.
И тогава колата се спуснала в реката и взела да плува по течението. Започнала да се пълни с вода.
-Идваш ли с мен? – попитало пак момичето.
-Знаеш, че идвам – казало тихо момчето.
-За да дойдеш с мен, трябва да можеш три неща.
Първото е, да не се питаш какво става.
Второто е, да не забравяш, че си жив.
Третото е, да помниш, че аз не съм от твоя свят.
Ако сбъркаш в едно от трите неща, повече никога няма да ме видиш.
Момичето млъкнало. Водата стигнала до кръста, после – до главите им. Момчето си повтаряло, че не трябва да пита какво става. Стиснало ръката на момичето през многогто вода и като отворило очи, видяло, че е в нещо като малка църква, в която плували риби.
Първата риба, която го доближила, имала коронка. Тя го обиколила три пъти и воалът на опашката й го обвил. Бил бял и прозрачен, а станал малиново червен. После си отишла.
Момичето казало:
-Тя те хареса. Избра те за една много важна работа. Трябва да отидеш до извора на реката. Там има три големи камъка. Отмести ги.
Аз ще те чакам на обратния път. Ако срещнеш някого, не говори с него и каквото и да се случи, не забравяй, че не трябва по никакъв начин да сгрешиш в трите неща, за които те предупредих.
Докато се обърне да я погледне, момчето разбрало, че е останало сам само и без да се замисли, извикало: “Но какво става?” Водата се разделила на две и то тръгнало пеша по сухата пътека между двете води. “Не трябваше да говоря така!”, уплашило се то и в този миг видяло точно до крака си една малка отровна змия. Тя съвсем се преливала с цвета на пътеката и изглеждала вълшебна като момичето, рибите и реката. Спряло до нея и в този миг чуло някакъв вик, като писък на птица, стреснало се и отскочило встрани.
“Не забравяй, че си жив!”, спомнило си думите на момичето, взело една пръчка и я вдигнало срещу змията. Тя започнала да се смее с женски глас.
-Късно е, момченце. Не се и опитвай да ме убиваш. Твоето момиче те предупреди, а тук това не е позволено. Повече никога няма да видиш приятелката си.
И змията започнала отново да се смее с женски глас.
-Аз съм вълшебна змия и мога да се превърна в по-красиво момиче, ако дойдеш с мен. Пък и нямаш друг избор. В нашия свят не може да се справиш сам.
Момчето не се уплашило, а и думите на змията така го ядосали, че то я ударило с всички сили с пръчката, после я ударило пак, и пак. По пътечката протекла кръв.
Водите се затворили и момчето се озовало отново под водата, казало си, че не трябва да се пита какво става и тръгнало напред.
Чувствало тялото си леко като перце.
“Това е от водата, а аз още съм си жив, съвсем жив!”, повтаряло си то.
Болката и страха за момичето го измъчвали непоносимо, но нали не трябвало да се пита какво става. Важното е да стигне до извора на реката.
Край него минавали цели къщи от водорасли, големи зелени колиби и дълбоки подмоли като арки на църкви. Рибите почти докосвали пръстите на ръцете му, някои сменяли цвета си, други – не.
Момчето си спомняло всяка дума на змията и се измъчвало нетърпимо, че вече няма да види момичето. “В нашия свят не е позволено…” Но стигнело ли дотук, се страхувало да не се попита “какво става” и започвало пак да плува без да мисли, изпълнено с мъка.
Така пътувало дълго. Край него се сменяли рибите, тревите и водораслите. Скоро водите станали хладни, а след това – съвсем студени. Ръцете му почнали да се вцепеняват от студ.
-Аз съм жив – повтаряло си момчето, нищо че не усещам пръстите на ръцете си.
-Аз съм жив – нищо, че не усещам краката си.
Вече не се виждали никакви риби и момчето решило, че това е така, защото водата става ледено студена.
Неусетно главата му се подала от водата, скоро и раменете, и ръцете му. Дъното се стигало лесно, било покрито с обли камъчета. Така момчето излязло от водата и пипнало скалата, в която реката свършвала. В основата й лежали три големи камъка. Момчето трябвало да ги отмести, но било така уморено и разстроено, че приседнало до тях. Не искало да излиза от водата. Не искало да се разделя с момичето.
Внезапно в реката се издигнал воден стълб като фонтан. Момчето си спомнило рибата с коронката и станало да отмести камъните.
Колко дни се мъчило с тия камъни, така и не разбрало. Бутало с всички сили, но те не помръдвали. Било така изтощено, че му се струвало невъзможно да ги отмести. Между тях и скалата имало много треви и бурени, всички сраснали здраво…
В отчаянието си ги скубало, после ритало камъните, после пак сядало върху тях… Все мислело за момичето, но не смеело да се пита какво става под водата.
Най-после единият камък се разклатил, след него и другият. Били здрави като зъби, наредени един до друг.
Когато катурнало и последния камък, водата се отприщила и го заляла. Течението сега го понесло бясно надолу, подмятало го като мъртва риба, а то само си повтаряло, че е живо, че не трябва да го забравя нито за миг.
И ето, че скоро навлязло в по-спокойни и топли води. Край него минавали пак ония риби, колибите от водорасли, извитите като арки подмоли.
Водата започнала да свети и срещу него заплувала рибата с коронката. Обвила воала на опашката си около тялото му.
-Аз рядко говоря, но сега е друго. Има ли нещо, което мога да ти дам в замяна на добре свършената работа?- Искам да видя момичето, което ме доведе тук – казало тихо момчето.
-Ти искаш твърде много. Тя наруши законите на царството ни. Помниш ли змията? Твоето момиче не биваше да се намесва, тук при нас е забранено да се бъркаш в чужди работи. Превърнах я в риба. Поискай нещо друго.
-Не искам нищо друго. Искам да я видя.
-Ти свърши една много важна за всички нас работа, затова няма да те накажа за дързостта ти. Дори ще изпълня, но само сега и само това твое желание. Не забравяй, че грешките тук не могат да се поправят както в твоя свят.
Момчето се стреснало при тия думи, те му напомнили нещо смътно, забравено, много важно…Но мисълта, че ще види сега момичето го погълнала и то вперило поглед във водата.
Рибата със златната коронка изчезнала и ето – в подмола се изправило момичето. Било същото момиче с вълниста коса и червени устни, които все избягвало да гледа… Не разбрало как я хванало за ръката и я повело. Водило я дълго така, чак до там, където водата започнала да намалява и краката му да стъпват по камъните.
Очите на момичето вече не се усмихвали като на снимката, нещо тайнствено и тревожно, като голямата река, ги препълвало.
И точно сега момчето си спомнило изведнъж, че тя е от друг свят, че не трябва да забравя това… Главата му се подавала над водата и изведнъж, без да мисли, то дръпнало момичето силно навън, повлякло я към брега с всички сили. Колко тежки са ръцете му, колко тежка е тя! – вече били на сушата, вън от водата, до скалите.
Момчето се събудило внезапно, изпълнено със страх. В стаята спяла бабата, вън валял същият ситен дъжд и се отичал по прозорците. Небето вече ставало бледо и синкаво. Завивките били така топли, печката светела с червената си уста.
“Повече никога няма да я видя! Третото нещо! Наруших третото правило!”
Скоро момчето се отпуснало, краката му били така изтръпнали, а и знаело, че всичко е само сън. Но как искало да изтича до малкия кръст!
Станало и нахлузило панталоните си, после якето. Излязло безшумно. Хукнало по разкаляния път. Тичало все по-бързо и по-бързо.
Ето ги камъните. Кръстовете. Малкият кръст. Преди да погледне, стиснало очи.
Снимката била паднала на земята, захлупена в калта. Момчето познало първо кръглата дървена рамка. После я стиснало и я обърнало. Лицето било зацапано, хартията – подкожушена. Счупеното стъкло лежало долу.
В този миг по пътя се чул шум на кола. Момчето се объркало и несъзнателно хукнало към колата. Почти препречило пътя й. Колата спряла. Вратата се отворила и към него тръгнал вуйчо му.
-О, виж ти! Какво правиш тук бе, мъж! Ще те правим ли ученик в София? Дошъл съм да те взема.
И вуйчо му извадил от колата една чисто нова, голяма, черна кожена мъжка чанта.
Момчето я стиснало с калната си ръка и се отдалечило встрани, бавно, стъпвайки от крак на крак вгръб, с наклонена глава.
-Я виж ти, какъв мъж е станал – казал вуйчо му на момичето в колата.
03.12.1999г.
Мария Канева, София
