Мария Канева

Дори не ми е
много мъчно.
То, мъчното-
едва дошло,
на грижите ми се предава
и става весело едно.

То, мъчното,
е като кученце.
Играе с босия ми крак,
Но всяко следващо захапване
ми е подарък от любов.

Каквото и да стане вече,
аз се превърнах във жена,
и вече залеза ме храни
и спя със птичите гнезда.

С летенето им
се напивам
и ям парчета тишина
със захар от узряла диня.
И ме завива вечерта.

Не ме мисли,
не ми е мъчно.
То,мъчното,
едва дошло,
на грижите ми се предава
и става весело едно.

Мария Канева, 10 август 2017

Има толкова герои.

И свещени неща.

Има изумително красиви

пеперуди, които

живеят просто

ден-два.

Има светлина, която ослепява,

и пясъци,

в които затъваш

до смърт.

Кой си ти,

завил чувствата си

като бебе

в усмивка и

ругатня.

Малко дишащо

човече,

на дъх от живота,

на поглед –

от смъртта.

В тия безпределно страшни пространства

сам с тънкото въженце

на любовта.

Мария Канева, 9 август 2017

Едничка роза

в скъсания плет

превръща улицата

в родна

и клоните-

в протегнати ръце,

наклонени

да ги докосна.

Единствено цветче синчец

със беглия си поглед

прашен

пресреща в мен това дете

диваче,

което бяга винаги

от хора.

И времето назад се връща.

Затваря се

като ветрило тънко

И в процепа

съм само

балерина,

и слънцето

ме пипа

и прегръща.

Мария Канева, 8 август 2017

Понякога денят е топъл

като ръчичка на дете,

несигурна,

и леко потна,

и силно дърпаща напред.

Когато стисна ден такъв

дори за малко за ръката

в мен всичко придобива смисъл

и бързо си намира мястото.

Изхвърлям кофи със задачи

и се отдавам на топене,

косата си разресвам дълго,

докосвам всичко със ръце.

И как ми хрумва, че съм жива,

че сигурно това е всичко,

и може би ако затичам,

морето ще ме сграбчи с лапи

и ще ме близне

по носа.

Мария Канева, 21.07.2017

Във сън далечен всичко ще задреме-

И острата игла на любовта,

ушила всяка дребна част от менe

И нежната целувка по врата,

от детски спомен, срутен ненавреме

И всичките спестени във сърцето

обичани и милвани лица,

излъсквани и чакани,

стопени…

по-скъпи

след Последната черта…,

просветващи от старите тавани

с обувки, и гердани,

и перца…

И това неописуемо небе,

със всичките си облаци големи

ще ме събуди рязко и  ще пита

“Коя си?“, цяло вперено във мен.

Мария Канева, 2016г.

Да прочетеш някого

от началото,

да прескачаш напред,

за да видиш края,

но да не трябва,

да се връщаш обратно,

да не знаеш…

Да влезеш целия във филм,

в който всичко хвърчи…

Ти от добрите, от лошите ли си

Кой си,

и всяка сцена да те дърпа напред,

а сърцето назад…

Да влизаш до глезените,

по малко,

и внезапно

да паднеш

в дълбокото.

Да се събудиш с вик.

Да познаваш някого

повече

отколкото

техническите ти спецификации

позволяват.

Да познаваш всичко,

и нищо.

Човек  е  океан,

но в ръцете ти е само

малко пясък от брега.

Мария Канева, 2016

Продай старата кожа-

нека платят.

Продай е на чужди

тъй, сякаш е чужда.

Не питай струва ли,

продай я на битак,

парите-в брой, със пазарлък.

Всичко свое купи точно с тия пари.

И нито за миг,

нито миг,

никога

не помисляй за старата кожа,

дори да си щастлив.

Мария Канева, 1996

от “Кибрит”, 1997

В следобеда се будиш с лекота;

Настъпващата вечер-кораб син

Удобно те изтегля от съня;

Настъпващата вечер като вход

поема хлътналата фигура

-следобеда лениво издълбал-

-най-сладкото кресло отлял.

Във стаята ти синьото прелива

като вода

в хлътнатина.

Целувката тъй-цялостно е врязана

в съня.

Едва докосвам щорите с ръка.

Настъпващата вечер-кораб син

Неволно ме изтегля от съня.

Мария Канева, 1996

от “Кибрит”1997

Остави ме в снега

като малка картина във рамка.

Остави ме сама

без сълзи, без приказване.

Облечи ме в пола,

поиграй си с тегела, с косата.

с тъмен цвят не дълбай

по лицето ми малко.

Постави ме в света

като котка на скут,

като дъжд във гора

-до прозореца вгръб-

-сънна птица-

Остави ме в снега,

в мен е топло,

а тука е тихо.

Остави ме в света.

Като целувка сънна сложи ме

върху белия ден

без сълзи, без приказки.

Мария Канева, 1996

от “Кибрит”1997

Да мога да се пръсна като чаша

-кристали сняг на слънце-

и вода.

Да мога като зима да умра.

Дръпни ме силно,

с удар

както спя.

Блъсни ме,

разсипи ме

като захар

по хладните измокрени

листа,

със първата неволна тръпка

на деня.

Мария Канева, 1996

от “Кибрит”1997