Мария Канева

Гледане на кафе много рано сутрин

Заключена във рамка от листа,

подпряна на дърветата по склона,

загубена в мистична светлина,

разбърквам страниците

на живота си.

На изгрева студените ръце

отсипват ми слана от снощи.

От розовото ръбче на небето

отчупвам,

и поръчам още.

И искам нечовешки да изтръпна.

Да глътна лед, и да се охладя

от нещото, което ще избухне,

успея ли дъха си да сдържа…

Денят ще дойде и ще ме събори.

Голям, красив, нечувано богат

и ще изсипе щедро тук върху ми

любов, цветя, и целия бял свят.

Мария Канева, октомври 2017

***

От цялата лятна топлина

си взех само две думи

и си ги нося сгънати

като пищов

във вътрешния джоб.

Небето и времето властват

над телата ни,

но всъщност нищо не могат

пред случайните думи,

изпуснати с любов,

зашити

с усмивка неловка.

Мария Канева, октомври 2017

***

Застинало море.

Искрящо, без преструвки.

Бе то, каквото бе.

Прибрахме се във къщи.

Не може да го мислим,

когато немислимо е…

То само ще боли

и ще сме беззащитни.

Така е с Любовта.

Прибира ни сърцата.

Превръща ни в глупаци.

Целува по душата.

Но вятърът остана

И в нощите ще свири.

Бе то, каквото бе.

Ти огън напали си.

Мария Канева, октомври, 2017

Последният летен ден

не е истински.

Гледаш го с едни отворени очи…

Обичаш го, но вече не искаш.

Плажът е пуст,

масите – празни

от всички страни,

като във филм с лош край.

Нещо те човърка отвътре

постоянно,

дори слънцето да се раздава,

ти си жена, която чувства,

че я изоставят.

Мария Канева,  септември 2017

Голямото море ни дърпа

Като Голямата Любов,

като красив арабски кон,

като момче със тъжен поглед.

Голямото море владее

на силите ни всички сенки,

на тайните мечти ключа,

и трепването на гласа ни.

Целувката му представлява

усещане за чиста радост,

за вечна радост до небето

и чак до края на света.

Мария Канева, 2017

***

Със нежна

като акварел

ръка

мечтите ни небрежно

се размиват.

И хълма,

и гората,

и нощта,

един във друг,

и звук във звук

преливат.

И дълго още

може да стоим,

загубили на границите края.

Къде съм аз?

Къде започваш ти?

Едно море едва шуми в краката ни.

Мария Канева, септември 2017

***

Във очите му живее смях.
Във очите му живее мъка.
Във очите му живея аз.
Във очите му сме си във вкъщи.

***

Тънката игла на болката

и конецът

на любовта

разказват истории

от края на света.

Ние сме вече

хванати,

всичко ни е

изтъкано,

портретите ни

няма как

да напуснат

плата,

няма как да избягаме,

няма как да размотаем

каквото е намотано.

Тръпчинките,

шията…

Цялата душа-

Вече е изпята песен,

която обикаля…

И като много се затъжиш за мен

се разходи по улицата в дъжда.

Някоя стара цигулка

ще ме сложи на фокус

точно там в сърцето ти,

където бях.

Къде ти е китарата.

Мария Канева, септември, 2017

Нотите са като гладни

врабци,

като надушат,

че нещо тук става,

че ме избива на рев,

атакуват.

Няма шест, пет.

Всичко разравят

и разбишкват,

всяка троха,

всяка тръгнала сълза,

всичко скрито искат

да се извади,

да се отвори пак,

идват точно в ръцете ми

и направо ядат!

Малки мухлясали парченца спомен

за тях са сребро,

всичко, което за нищо не ставаше

и ме мъчеше до смърт,

наричат любов.

Нотите в мен са като

врабци,

взимат си,

крадат

и хукват по света.

Мария Канева, 2017

Не искам да те мисля.

Харесва ми живота.

Прегръщат ме цветята,

целуват ми врата.

Под кожата ми влиза

душата на липата.

Успявам да усетя

минути, часове,

подреждам дни, години,

владея векове.

Когато ме погледнеш,

как всичко просто спира.

Разсипвам всяка захар,

поглъщам всяка сол.

Вулкани и морета,

заспали и неземни,

се озовават в мене

и почват да кипят.

И няма сън и радост,

а нежно напрежение-

да искам всичко в повече,

да литна, да умра!

Ръцете ми криле да са,

но и да свиря с тях.

И всяка пълна глупост

да свърша лично аз.

Във огъня да хвърля

нещастното си тяло,

но трябва непременно

да е прекрасно то!

Не искам да те мисля.

Харесва ми живота.

В нощта изстивам лесно

и ставам пак човек.

Мария Канева, 2017