Мария Канева

Обичах те.
Не те обичам вече.
Обичам друг!
Но пък и него не обичам!
Обичам ви,
но хич не ви обичам!

Обичам слънцето
и как денят започва,
и как от всичките посоки
се обаждат живи същества.

А вас какво да ви обичам,
само свивате душата ми
на топка.
От вас стомахът ми е
възел и кълбо.

Обичам слънцето,
и как денят си тръгва,
и как целува дълго планините,
до последната черта…

Как се стопява,
и наднича още…

Как всяко нещо
става камъче във джоба му,
притискано
и пазено с любов.

Обичах те.
Не те обичам вече.
Обичам друг!

***
Да съм пчеличка,
да съм храст,
листо…
Да бъда нещо истински
изящно
краткосрочно..
Да бъда кабел,
включен във
живота
и да отделям
нежно кислород….
От дупето ми
мед да капе…
Свещена е Земята.

Бял танц, и

Просто
Дишане и

Просто
Сладост…

А ние-хората,
сме клетници
нещастни.

Мария Канева

Във времето
изляна,
изпаднала
от чашата,
попивам във минутите,
издишам часове.

И огънят,
и виното,
и всички цветове

насищат се с парфюм,
изпълват се със звук.

Изпъкват над познатия релеф.

Как винаги била съм тук.

Това – което бях-
със клетката-се взе.

Уж нищичко от мене не остана,

а сърцето пее.

Мария Канева, декември 2017

От сърцето на зимата
пиша детско писмо
със кръвта на скръбта
във студената нощ.

Хоризонтът е ален
и мечтите ми-бели
като сняг, който щипе
и не пита за нищо.

Радостта как изгрява
от черупката тясна,
как увлича душата
и разгъва света!

Ще хвърчим със шейни
и ще тичаме с кучета,
в тоя кратък живот
ще сме всичко
за миг!

Ще направя кафе
и дървата ще пукат,
и ще мъркаме, стиснали
хоризонта в ръце.

Мария Канева, декември 2017

***

Не може мъчното
да ме стопи.
Захапва и ме пробва,

оставя грапавите си
следи,

но трябва
да си ходи.

Не съм добра като преди.

Не се разплаквам в дните,
в които слънцето стои
-само-
Един за всички.

Ръцете си ще му предам.
И цялата усмивка.

И ако идват студ
и смърт-

аз ще му бъда всичко.

Мария Канева, 9 декември 2017

***

Да обичаш през лятото
тук,
на Земята,
във горещите нощи,
във безкрайните дни,
да стопяваш с целувка,
да порязваш
с очи,
със движение бегло
да отместваш планети
и да страдаш жестоко
във невидим
затвор.

Колко малко е нужно-
кибритена клечица,
кратка дума,
и поглед, забулен в мъгла…
Колко диво печелиш!
Колко страшно загубваш!
щом обикнеш човешки
човек на Земята.

Мария Канева, ноември 2017г.

***

Такава мекота и нежност
на въздуха,
като в гласа
на някой, който
е бил лош,
на някой, който си обичал,
но си отблъснал
от любов.

И ето-този ноемврийски
и мрачен ден
ме разтопи,
когато не очаквах нежност,
нито цветя, нито звезди.

През облаците тъмни, слепи
как просто ме пое в ръце,
със въздуха си мек превзе ме,
отнесе ме докрай в нощта.

И как не искам да умирам,
и колко жива съм била!
И как вълшебни са дърветата
с разделящите се листа!

Мария Канева, ноември 2017