Мария Канева

***

Като гръб на кит
над водата,

като постоянно
натиснат
черен клавиш,

като забравена
нощна лампа,

тази любов звучи нереално,
а вярно,

тази любов
е любов
за душата.

Април, 2018
Мария Канева

Топъл вятър

И колкото беди
да се изсипят,
като дете
напира
радостта.
Измъква ме, залива ме,
и иска,
и не разбира
за какво тъжа.

Смехът,
играта-
бързо да затичаме-
да паднем и да счупим
куп неща,
и много много силно
да обичаме,
да сме красиви,
скрити в светлина.

Объркан е света.
При толкова велики
мечти и хора,
мъдрост и тъга
като капризна роза
искам още
писма от вятъра,
и още от дъжда.

Мария Канева, март 2018

***
Смили се над мен.
Спусни един лъч.
Стопли един ден.
И лятото да спре.

И целият живот..

И после-вечността.

Озари ме от глава до пети
за миг
като в песен.

Това е положението.

Един поглед през рамо,
пълен с мъгла..
Едно вечно голямо
океанско ДА.

Мария Канева, 2018

***
Прегърни любовта,
все едно се е случила,
все едно е билá,
тежка, цяла, прочувствена.

Все едно вече всичко
е изпито докрай
и с пияна глава
обожаваш света.

Разходи се във дните,
в които си цял,
и от мъничко болка
изтръпваш до бяло,
и от бърза целувка
летиш над града.

Прегърни любовта,
все едно е заспала,
все едно е пропуснала
точния влак.
И сега там на гарата,
в белия сняг,
някой някого винаги
с нежност ще чака.

Мария Канева, 2018

***
Опитваме да вкараме
в живота малко смисъл.
От любовта си капки кръв.
От миналото бисер.

Затопляме храната.
Прегръщаме.
Топим се.
Като свещички тънки,
главата ни гори.

Опитваме юначно.
По малко.
И по много.
Четем, и спим,
и вярваме,
и всичко до ръба.

Животът не разбрахме.
Привлича ни дъхът му.
Като към силен мъж
обръщаме лице.

Дали ще ни удари,
Дали ще ни целуне.

Дали ще трепнат устните му
с крайулично цветче…

Мария Канева, февруари 2018
For my English speaking friends:This came to me after I learnt that a young girl I knew has died in the mountain a day ago, climbing. Beautiful, wonderful girl.  Sorry for the bad translation, I will try to do better. Please, don’t read google translations of the poem. It changes the meaning.

***
We try to put in Life
some sense.
From our love – a drop of blood.
From our past – a small white pearl.

We warm the food.
Gently embrace.
We melt.
Like thin candlesticks,
our heads get burnt.

We try hard.
With small steps.
With huge strides.
We read, and
we sleep,
and believe,
We just do everything
we can.

We couldn’t get Life.
We couldn’t understand it.
We follow it’s breath.
We turn our faces
As if Life is a strong man

Will it hit us,
Will it kiss us.

Will his lips quiver
with a little flower on our way by the road …

***

Одраскаха душата ми
красивите неща.
Те с мене поиграха си.
И да, щастлива бях.

Одраскаха душата ми
копнежите по здрач.
И тежко инфектирана,
и безразлична, бях.

Като ранено коте
в дъжда
под някой храст
днес благославям лятото
и любовта прекрасна.

И всеки поглед, хвърлен,
изпълнен със живот.
И крехката ни твърдост,
И „не“-то
от любов.

И нежните очи,
Загледани далече
в мечтите на душата,
в оная светлина
която все затискаме
направо със ръце…

Изгаряйки безстрашно,
невежи, съвършени.

Мария Канева, 4 февруари 2018

***
Най-чистата и проста красота-
Вълшебството,
затеглило сърцето,
смехът, разкъсал
всяка сериозност,
сълзите от възторг.

Натам ще тичам
като балерина,
която се върти във кръг,

дори да се разбивам,
да се свършвам

в черупката на всички
мерни единици,
които ме залепят за листа

на тоя зимен ден,
в който вали.

Мария Канева,
януари, 2018
Painting Mila Vasileva Mila Vasileva “Балерина”

Обичаме ли-стискаме с ръце
като деца,
макар че сме големи.
Обикнатото искаме за нас!
Обикнатото
си е вечно
наше!
И сякаш ни разкъсват на парченца,
когато кажат: „ Просто забрави!“
Кой може да забрави вятъра,
в черупката напукана
попил?
Кой може да забрави слънцето,
проникнало чак в тъмното сърце,
изпило тягостните страхове…
Дъждът, накиснал ни като от кал.
Не , няма да забравя.
Ще се давя.
Ще си припомням,
Мрачно ще валя.
И после ще танцувам
и ще раждам,
и много, много, много
ще хвърча.

Мария Канева, януари 2018

Не мърдаш-
да не се събудиш,
гнездото да не стане тясно,
да не събориш нещо важно,
да не изпаднеш от високо.

Не мърдаш-
да не се развие
спиралата на любовта,
главата ти оплела нежно,
превърнала живота
в пух.

И само дишаш равномерно,
преструвайки се на листо,
във ритъма, едва намерен,
но пълен с пресен
кислород!

Скован във трепет нечовешки
от идващата светлина,
от бързината на конете,
от целия вибриращ свят!

Как топло е!
И как студено
ще бъде, беше, би било.
Една секунда – звук
в сърцето
с пробождане
като от нож!

2018 1 януари

Мария Канева, 2018
То my English speaking friends-
google translation changes the meaning and is not correct. Here is some kind of translation, not the best possible, but at least keeps the meaning:

Don’t want to move-
Not to wake up,
Not to feel the nest too tight
Not to break something precious
Not to fall from too high.

Don’t want to move-
Not to unroll that love spiral,
Knitted gently around my head,
made to turn my Life in down.

Better breathe with even rhythm,
And pretend you were a leaf,
In the rhythm, just discovered
But full of fresh oxygen!

Laying numb in the amazing thrill
For the upcoming light,
For the fast speed of the river,
For the whole vibrating world!

Warm and cosy it is now!
Cold it was, and it might be…
A single second – pure sound
Flies right in the heart
like a tiny arrow.

От скъсаното яке на живота
изпаднаха стотинки
и мечти.
Забравени под камъните скрити
съкровища
от детските ми дни.

Сега държа в ръцете си измити
парчета диамант във суха кал
и искам да се върна там, където
си го намерих истински и цял.

Да мога да се върна там, когато
косата ми бе купчина лъчи
и тичах бързо като горски звяр
просто от жажда да обичам някого.

Да мога да се върна там, защото
започвам да превръщам в камъни
лиричните усмивки на деня,
като жена, изгубена от някого.

Да мога да се върна там без време,
да мога да съм звук, трева, листо,
да мога само с поглед и целувка
света да сграбча и да завъртя.

Мария Канева, 2018