Мария Канева

***
Живееш в ленивия огън
който не ми говори,

В потока на нощта,
който равномерно

носи тела

по вълните на пианото ми

под звездите.

Мария Канева, ноември 2018

***
В дървото разтопено,
разпалено до кръв,
изгубено до смърт
-небрежно се видях-
в дървото разтопено.

В небето разярено,
разкъсано до кръв,
нарязано на кръст
-смутено се видях-
в небето разярено.

Навивам се на топка,
по-свита от змия,
по-ниска от тревата,
по-тиха от вода.

Мария Канева, 26 ноември 2018

***

Това соло
влиза в душата ми

и я разтваря,

и се заиграва,

и се разхожда,
освобождавайки
всичкия ѝ кислород,

слиза до най-стръмните места,

не като пътник
изтерзан,

а вълшебно

като ухание
на роза.

Мария Канева, 15 ноември 2018

***
Край печката,
с нарязаните дюли,
с примижващото куче до крака,
със мъркането на поне две котки,
със пръснатите листове във кръг.

Не искам да чета,
а да мечтая.

Не искам да умирам,
а да спя
и в сънищата бавно да блуждая,
опитвайки от всякакви неща.

Вкусът на всичко, за което вчера
си казвах: „Утре!“, преди
утре да е тук.
Но утре просто никога не идва,
То пак отива в „утре“ с някой друг.

Запича се коричката на кестена
и някакъв небрежен саксофон
в душата ми си прави магистрала,
а аз стоя…и просто се оставям.

Мария Канева, 17 November at 19:49 2018

***
Размърдва се денят
като картина,
в която недовършени
и мокри,
се плъзват мигове
един към друг.

С очи те търся,
но те няма тук.

Ръката ми
избърсва малка
капка
и спира
в гръбчето
на рамката.

„Глупачка!“-
ме залива
Залезът.

Мария Канева, 12 ноември 2018

***
Заинатявам се да бъда тъжна,
когато съм.
Затворен да остане куфарът.
Обичам сенките
и зимните студени дни.
Тревожните очи са толкова човешки.
За малко ще съм жива тук.

Запазвам си вкуса на мокрите листа,
на чакането с дни, с минути дълги,
в които се решават толкова неща.

Кое да нацелувам по-напред-
ръцете, с нежната им геометрия,
сърцата, с детските им страхове…

и времето изтекло.

Мария Канева, октомври 2018
снимка: Mila Vasileva

***
Зад въздуха издишан,
зад беглите усмивки,

зад всичките ухаещи,
протегнати
цветя,

зад всичките преглътнати през сълзи думи,
скрити
завинаги да замълчат.

И също, зад оградата,
щастлива с котки,

и също зад гърба
на влюбени деца,

промъква се като ветрец,
като потрепване на огън

една стокилограмова
тъга.

Мария Канева, октомври 2018

снимка: Мила Василева

***

Превръщам се във цвете.
Стаена неподвижно,
забравена на слънцето,
отпусната в дъжда.

Какво ще спре при мене?
Какво ще ме отмине?
Какво ще ме ужили
по голата ръка.

Превръщам се във цвете.
Стаена неподвижно.
Зависима от въздуха
съвсем като човек.

И тези пеперуди,
Които ме облитат…
Как силно ме привличат!
Как могат да летят!

Превръщам се във цвете.
Красива непременно
по вътрешно усещане.
Завинаги ли влизам
дълбоко във нощта?

Превръщам се във цвете.
Тъй временна и кратка.
Горещо осъзната
във острата зора.

Мария Канева, Октомври 2018
снимка: Мила Василева

Как искам зимата да дойде!
Да ме притисне със снега,
да ме обвие като буба,
дъхът ми
да струи
едва.

Да ме облъхне
с леден вятър,
със свежест,
остра като нож.

Да угаси от раз мечтите,
на раните – коричка лед.

Че жилото им е голямо.
И като въглен, и пчела.
Не мога да ги различа.

Като заседнала стрела,
която пазя,
и изваждам.

Мария Канева, септември 2018

Целувките на слънцето
и после-
на дъжда,
и после-
пак на слънцето,
и после-
на дъжда.

На пътя съм примряла
като цветче
без дом,
избягала и хваната
в ръцете на деня.

Замаяна от топлото,
пияна
от любов,
обляна
със внимание,
обичана
дълбоко.

05.07.2018