Мария Канева

***

Ще издраскам по стените
на пещерата си
още няколко
призрака,
стъпки
и сърца.

Каквото и да стане
и остане,
e купчинка
дрехи,
забравена
край огъня
преспа сняг.

Реката взе момичето
към голямото море.

Мария Канева, Юни 2019

Редуват се слънце и дъжд
в мазето, под покрива,
в двора.
Притичват
последни нищожни
желания, бързи от срам.
Затваря си залеза Портите.
А Утрото с хладна ръка
обира съня
като паяжина
и ме изпраща за хляб.
И аз се запътвам унесено,
заета да виждам света,
да дишам, да чувствам
каква машина съм,
за поливане на цветя.

Мария Канева, 26 август 2019

photo:Phаnka Zhuravleva

Сърцето ми ще се пръсне,
стиснато така.

Магнитната планина
ме залепи
от всички страни.

Въздишка,
или
вик-

толкова от мен
в тоя живот.

Мария Канева, 18 юли, 2019

Ще се изтрият меките следи
и няма повече оттук да мина.
Във сънищата – пръснати трохи,
които птички под носа ми взимат.
Бездруго е добре да съм така
загубена,
окъпана във
мрак,
защото светлината ме порязва
и няма да те видя пак.

23.10.2013
Мария Канева

***

Млякото се прави
във оборите,
в дните мрачни,
в кал
и с тънък вятър,
който през прозорците
минава
и душата
драска
като коте.

И какъвто и да бъде шоколадът после
и
луксозните бонбони,
нежно
опаковани,
истинското мляко
има вкус на топло,
чак от детството
запомнен.

Вкус на живот.

Мария Канева, ноември, 2019
Photo: Pia Rautio

artwork: Jeremy Mann – Yurekbah

***
Спри скръбта като кръв,
ръка на сърцето си сложи.
Спри скръбта, която извира
внимателно, с любов.

Колко време имаш?

Може нищо да не разбираш,
Може силата ти някъде
сега да спи.
Отпусни се изцяло в ръцете си.
Спри скръбта, която извира.

Мария Канева, октомври 2019

Като вулкан,
заспал преди години,
съвсем преди да се родим дори,
напълно безопасен,
обитаем
от първия ни плач
и вик.

Като вулкан,
във който всичко спи,
любимо и познато за очите,
и само леко топли
са гърдите,
когато непознат
ги доближи.

Приятно топли,
гладки…
Да те побият тръпки чак.
Ще се събуди ли?
Опасно ли е?
Как?!…
Или във сън животът
ще премине –
пак.

Мария Канева, ноември 2019

***

Въздухът ме задушава
с меката си красота.
Сякаш всичко е напразно,
щом не се отдам докрай.

Сякаш че убивам, правейки
куп неща, различни от
дишане,
и обожаване
на нюансите
в звука.

Говори ми, или скърцай
с зъби, с мъничка трева!
Разгърни я тая страница,
пей ми, за да не умра.

Мария Канева, октомври 2019

***

Космически
вече не съществувам.
Избухнах с трясък,
и сега свети само
фенерчето ми в двора
като храня котките.

Класически
не съм съществувала
въобще.
Кислородът спря
преди да дойде тока.
Няма ме „в буквичките“.

Езиково …
още се разнасят
„Ах“ и „Ох“
и псувни,
и сладникави целувки…
Но все пак се разнасят…
?!
Парадокс.

Мария Канева, октомври 2019

***

Толкова обич-
ръце, колене,
скъсани вечери
в джоба…

Дни утаени, капещи
точно по ръба
на пропастта
на копнежитe.

Няма да бъде изпята никога
Песента,
Нито чашата-изпита.

Няма нужда просто исторически
от сърца на склад,
нито от любов
на книга.

Мария Канева, октомври 2019
photo taken from Kovacs Joco