Мария Канева

Няма да има следващ път.

Слънцето все

ще изгрява,

и ще изгрява,

но ще е свършено.

Една точка от живота ми

ще остане да свети

като забравена крушка

точно тук, където съм сега.

И никога няма да разбера

обича  ли ме, не ме ли.

Мария Канева, 2011

Изплуват светлини,

изплуват риби,

и мънички светулки

по ръба.

Изплуват тягостните детски дни,

в които спях.

И сладките следобеди

със диня във ръка.

Изплуват всички времена,

в които съм била..

И искам толкова на глас да закрещя,

но като в сън гласът e спрян.

Мария Канева, 2011г.

Под хладните дървета има още

следи, издраскани в калта,

и всичко, вече свършило в нощта,

за мен едва сега започва.

Изписква птица, стресната насън.

И моето сърце ще се разкъса,

извадено на дневна светлина,

измъкнато от свойта пещера,

изтръпнало

пред ласкавото слънце.

Мария Канева, 2011

Колко нежно се разделя слънцето,

колко време дава

да го пуснем.

Колко бързо хлътва

силуета на момче

зад ъгъла.

Мария Канева,2011

Разсипани във тъмното неща.

Усещаш ги, когато ги настъпиш.

И цялата топлина на деня

се връща.

Захвърлени във нищото желания,

тъй малки, на парченца

и не цели,

напукани от тайна светлина

и като глътки влизат в мен.

Мария Канева, 2011

Любовта има център

на тротоара,

покрив от липа,

Любовта има хиляди бижута,

разтворими в светлина

и вода.

Нейните деца са  пламъчета,

скрити зад вратите

на клепачи

с индиански ресни.

Ако срещнеш

погледа им,

как да заспиш.

Мария Канева, 2011г.

Една малка стая,

една малка масичка,

една малка жена.

Едно голямо слънце,

един голям облак,

една чаша чай.

Един голям страх,

вибриращ

с прашинките си

на светлината.

Една  малка усмивка,

променяща

всички цветове досега.

Мария Канева, 2011

Феята

е същество,

което

не обиква,

не желае,

не прегръща.

Не обиква,

защото вече обича

бездруго.

Така диша.

Обичта е

нейният въздух.

Не желае,

защото вече има

всичко важно.

Тя пожелава

на другите

разни неща.

Не прегръща,

докосва с върха

на пръчицата си.

Докоснатите от фея

светят в нощта.

Мария Канева, 2011

Викам любовта

Викам я като бебе,

оставено да реве.

Викам я от дъното на земята

като земетресение.

Викам като разреван

сам в кухнята

стар

пиян

човек.

Защото слънцето

си е слънце,

и снега-сняг.

Писъкът-писък.

А любовта вече не е любов.

Мария Канева, 2011

Във хладния здрач

като резен на диня,

в резливия хлад

след стопения ден,

в прозрачната чаша

китарата влиза,

влиза в мен.

И всички мистични дървета

се сплитат

-грижовни ръце-

край малкия огън,

който кротко

почва

да расте.

Може да подариш нещо,

ако искаш.

Може да заминеш далеч.

Каквото  поискаш

става сега,

веднага.

Тук е

центъра на света.

Мария Канева, 2011г.