Расте и напира-
река
наводнена.
Расте
без причина,
руши
с чужди сили,
дошли отдалеко,
дошли
без да искам!…
Обувката малка
от някакво лято,
в която се спъваш
сега
на тавана
е сняг стогодишен,
отгледан в съня,
заседнал с години,
стопен изведнъж.
И ти-тъй голям,
разсъдлив
и облечен,
и знаещ, и можещ,
се суетиш,
с усмивка протрита
от детските дни,
и даже не искаш
да спираш сълзите,
окъпан от радост,
неземен,
щастлив!
16.06.2020
Мария Канева
картина:Олга Григориева-Климова
***
Попивам като с памук
душата,
че се разлива навън.
Хващам коте,
пускам писмо,
стискам и мачкам
лист от роза.
Не мога да накарам
мъчното да спре,
нито да престане
възхищението…
Като малка локва
на пътя
ще се изпаря,
някой ден силно
като напече.
Мария Канева, 27 май, 2020
***
Отново и отново
целувките на времето се връщат,
краката ни покриват
със вълни.
Солени, топли.
Превръщат ни във богове за миг,
и ни оставят
после.
Отново и отново
изоставени на себе си,
складирайки отчаяно
мелодията-
във сърце,
във куфара на песента-
на младостта
красивото
лице.
Мария Канева, 20.05.2020
photo: Есме Вихронрав
***
Събуждам се, и въздухът
е вкусен.
Изсипвам се във мократа
трева.
Да можех да съм
пиле,
коте,
куче,
да се търкалям,
и да изпищя.
Да можех във дървото
да се хвърля!
Да се заровя
в бледи цветове!
Но явно див човек съм –
как изящно
подушва клонче котето
с носле.
И толкова пчели
едва пристъпват,
танцуват,
с пируети…..-
тържества!
Едва докосват с тихичко жужене,
и после се оттеглят със поклон.
Кръвта на котката ми е по-синя
от мойта
днес.
Как нежно на ръба
на покрива стои,
извила шия,
застинала на нота от Шопен.
Разпъната от красота отвътре
е сякаш всяка стъпка,
всеки тон.
А аз съм тромав и двукрак човек.
Готова да почупя всички клони,
тревата да навия на руло,
цветята да наскубя…до едно!….
………………
27.04.2020
Photo:Alain Laboile taken from Kovács Jocó
***
Когато влизаш във сърцето
е пълна
тъмнина.
Тихичко се промъкваш,
без свещ,
сдържаш дъха си.
Опираш се
на стената,
която те е довела
тук,
вкаменен,
жив престъпник.
И цялата тая внезапна топлина
те блъсва в гърба
и те обезсилва съвсем,
изоставят те
краката,
падаш
разглобен.
И тогава,тогава…
чуваш
солото
на китарата.
Мария Канева, 20 април 2020
***
Като врабче сърцето ти държа
в секундата,
преди да се усетим –
и после идва
детска лекота,
и после радост,
и внезапен страх…
И после всичко вече е реално.
И после всичко вече се разбягва,
казвам: да,
подреждам, да,
прозореца отварям.
Мария Канева, март 2020
photo: Kovacs Joco
***
Събрала се е
много песен
в мен.
От всяко мило нещо
се разплаквам.
Като вода,
която подкопава,
звучи отвътре
и ме мокри цялата…
Не знам до днеска
как съм оживяла.
На каша са мечтите ми,
тъй-клети,
и щастието-както го очаквам,
съвсем се е размекнало
над мене-
ухаещо и облачно
небе.
20 Март 2020, Мария Канева
Един ден до пролетта
Дори когато разхвърля,
така красиво ухае.
Кокетно и кротко, сякаш
от дъното на
влюбена душа.
Какво е да издишаш
Роза,
или да млъкнеш
с Камък.
Излива си душата
и ме напива.
Шляя се, и хлипам,
и искам „да порасна голяма“…
Един ден.
Март 2020
Мари Канева
One day until spring arrives
Even in turmoil,
It smells so gently,
neat and gentle, as if
from the bottom of
a soul in love.
What is it to exhale
A Rose,
or shut up
with a Stone.
It pours out of its soul
and makes me drunk.
I’m wondering , and I’m sobbing,
and I want to “grow up a big girl” …
One day.
photo: Andy Prokh
***
Къде се криеш, сърце,
къде?
Зад облаците,
под небето,
в къщи на хора,
които са жестоки,
в думи на нежност,
хвърлени отвисоко!
Къде се криеш, сърце,
къде!
Цялата земя се повдига
да те стигне,
и всяка малка трева,
И сънищата се късат като перде
в ръцете на дете….
Къде се криеш, сърце.
Мария Канева, март 2020
***
Настигат ме искрици
от огън
затаен.
Напълват се следите ми
с вода
от дъждове.
Където и да тръгна
се спуска златен
лъч,
но някъде далече
назад
е скрит
ключът.
