Щом няма да е щастие,
не искам.
И нека да е
рязка
пролетта.
По малките пътеки
ще просветва
разкъсана от слънцето
вода.
Във новите цветя
ще влиза
шумно
потънала във себе си
пчела…
и нищо никак
няма да ми стигне,
и всичките въздишки на света.
Мария Канева, 2013
Сърцето има точно
скрито място
за сладката си топлина.
Понякога застъпвам по ръба…
Потича музика и няма как да спра
да се усмихвам на това,
и няма как да спра да искам,
и няма как го направя пак сама,
ако реша.
Сърцето има точно
скрито място.
Мария Канева, 2015
Пътеките, от слънце заблестели,
откъснатите мънички
цветя-
-Разтвореното тяло в любовта-
И книгите, затворени във мене.
Един изпълнен и
захвърлен свят.
Без него-
като мечка без гора.
Със него-
гол човек сред зверове.
Мария Канева, 2015
Затъналите във мъгла
гнезда,
бодливите
игриви
храсти…
И птиците, които се обаждат.
И всички аромати, които ме изграждат.
Мелодия, която с две ръце
душата мъчи
и в огъня пращи,
и свършва.
Мария Канева, 2015
И да се загубя,
повече къде?
Пуснаха стрелите си
двете ми ръце.
Някой ако тръгне
да брои назад-
камъчета
слагах,
после вече спрях.
Всичко свети в тъмното.
Хиляди очи.
Моите просветват ли?
Виждаш ли ги ти?
Мария Канева, 2015
Сърцето е
кибритена кутийка,
в която е затворен
бръмбар.
Внимаваш
да не го притиснеш,
надничаш,
без да дишаш
почти,
и само ако можеше да видиш,
но трябва да държиш
вратичката…
и само ако можеше
да пипнеш…
Сърцето е
омачкана кутийка
във развълнуваните ни
ръце
на деца.
Мария Канева, 2014
В заспалите полета
пристъпва като принц,
безшумно
и великолепно,
от сърце.
На капките коронки
изпуска по главите,
разхвърля цветове
по бледите треви,
в очите ми разпръсква
сълзи, сълзи, сълзи…
И толкова директно
без думи,
без ръце,
прегръща
ми душата,
целува
по устата.
Мария Канева, 2015
Пътеките, покрити с мъх и клечки,
със паяжини сребърни
обшити,
пътеките
към сърцето ми.
Не тръгвай да ги търсиш,
запустели са,
сърните само тук
лежат.
Мария Канева, 2014
Под облаците,
под небето,
под властта
на идващия
страх
на тръпки
и светкавици,
над ниската трева,
подстригана
отвсякъде,
ухаеща
на прясно,
с танцуващите пухчета
в устата ми,
Кажи, живот
огромен,
ненаситен мъж,
на пътя ми
застанал-
Какво аз мога да ти дам?
Какво държиш у мен
забравено?
Не ме плаши,
не знам защо
ти трябвам.
Не те обичам вече аз,
както преди.
Мария Канева, 2015
Няма как да изтръгнеш
от пеперудата
звук,
няма как да съблечеш
птица.
Не може да стиснеш
слънцето
с ръце…
Може само
да ги обичаш
от сърце.
Мария Канева, 2015г.
