Във спазъма на сънния следобед,
в прихлупения ден,
в затворения кръг над мен,
във песните, любими още.
В източения дим на мисълта,
обтегната назад,
в затворения кръг на паметта,
в източения профил на скръбта
и на звука.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит” 1997
Потопена до глезен във вар,
тази бяла стена
все тук чака.
Мина мъж
и издраска с ръце
нещо кратко.
Мина дъжд
и накисна лицето и
гладко.
Потопена до глезен във вар,
тази малка стена
все тук чака.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
Тази малка плоча
със продупчен център
винаги ще се върти
и няма да избяга.
Винаги иглата ще дълбае
кръглото сърце.
Тъй и грамофона
все тоя дрезгав вопъл
ще изглажда,
без да го разгъне в линия,
без да разбере.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит” 1997
Не ме връщай назад,
не ме пускай.
Във стопената вечер,
на чай,
не разтваряй скръбта като захар,
не припомняй
за родни неща.
Във ръцете писмата се стоплят
-жълти клечки са старите дни-
тъй-далече във светлата вечер
не ме пращай с присвити очи;
тъй-далече във синьото време
-като птица над много вода-
не разтваряй скръбта като захар,
не припомняй за родни неща.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
