Продай старата кожа-
нека платят.
Продай е на чужди
тъй, сякаш е чужда.
Не питай струва ли,
продай я на битак,
парите-в брой, със пазарлък.
Всичко свое купи точно с тия пари.
И нито за миг,
нито миг,
никога
не помисляй за старата кожа,
дори да си щастлив.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”, 1997
В следобеда се будиш с лекота;
Настъпващата вечер-кораб син
Удобно те изтегля от съня;
Настъпващата вечер като вход
поема хлътналата фигура
-следобеда лениво издълбал-
-най-сладкото кресло отлял.
Във стаята ти синьото прелива
като вода
в хлътнатина.
Целувката тъй-цялостно е врязана
в съня.
Едва докосвам щорите с ръка.
Настъпващата вечер-кораб син
Неволно ме изтегля от съня.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
Остави ме в снега
като малка картина във рамка.
Остави ме сама
без сълзи, без приказване.
Облечи ме в пола,
поиграй си с тегела, с косата.
с тъмен цвят не дълбай
по лицето ми малко.
Постави ме в света
като котка на скут,
като дъжд във гора
-до прозореца вгръб-
-сънна птица-
Остави ме в снега,
в мен е топло,
а тука е тихо.
Остави ме в света.
Като целувка сънна сложи ме
върху белия ден
без сълзи, без приказки.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
Да мога да се пръсна като чаша
-кристали сняг на слънце-
и вода.
Да мога като зима да умра.
Дръпни ме силно,
с удар
както спя.
Блъсни ме,
разсипи ме
като захар
по хладните измокрени
листа,
със първата неволна тръпка
на деня.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
Сънят ме хваща като дълъг ден,
Главата ми притисва със ръце,
Редът във мен накъсва на парчета
И ги поставя в чужд и странен ред.
Така чиниите да счупя искам,
когато съм с отворени очи,
но ги поставям леко,както леко
остава дишането ми в съня.
Не е възможно никакво оттласкване
на Цялостното в мен. То се дроби
и като пясък ситен, мек блести-
сърдечен и безплоден говор.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
Красотата е като хол,
в който всичко е приковано.
И палтото е още на стола,
и обувките-в пръски от кал.
Сякаш някой с ключа ти е влязъл
и е чакал така часове,
на вратата те спира внезапно,
дръпва шала ти, вгледан в теб.
Ти си вече Жена, всичко мина,
“Миг поспри!”, само спри и ела
отразена във тоя прозорец,
с тая лампа, блестяща в тила.
Красотата е като хол,
в който всичко е приковано.
И палтото е още на стола,
и обувките-в пръски от кал.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
Дните, пълни като вълни
лениви,
като устни след сън,
леко, неусетно
ме разтварят
в пясък и сол.
Нищо не остава
след целувките ни.
Само този шум-
чуждоземен, смътен, тягостен;
шум от море.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
Нощта изтегля светещи конци,
придърпва ни, затяга ни, върти ни,
обвива ни и в следващия миг
ни пуска да си тръгнем-
без да иска
нито цветче от тъмния букет,
който тежи,
събира ни като дърва във кош-
реди
ръцете ни ръка върху ръка.
Тъй-близо чувствам огъня сега.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
На старата напечена скала,
Над хладната вода,
Над синята вода, която тече,
На старата скала като на пещ.
Да пуша бавно късата цигара
от все сърце.
Да пуша бавно миналите дни
като трева.
Насън е сладък всеки минат път.
На светло сладостта ме претопява.
Във киселия сок на утрото
се впивам като болен във лимон.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
Във меките предели на завивките,
във сънните одеала,
в дълбоката усмивка на деня,
в оная долина.
Във топлите предели на сърцето ти,
по нежните ти имена,
по тоя малък кей над вечерта
и над смъртта.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997
