картина: Мила Василева
***
Земята беше много топла
и цялата любов попи.
Потънаха
пред очите ни
златните
меки
дни.
Изпадна през рамо,
изплъзна се
верността.
Пътеките наводнени
станаха
на река.
Животът ми се сбогува
с най-ценните си
перца.
Опитвам вкуса на утре
облечена
и сама.
март 2019
Мария Канева
снимка: David Mor
***
Пресрещат се лъчи
и студ.
Обиди, сгънати в писмо.
Разпределените години,
разпръснати на пух и прах.
Пресрещат се целувки чужди
с ръце,
отворили врата.
Във този свят танцуват
всички,
но сякаш без да разберат.
И в миг,
понякога се случва-
замръзваме
от поглед мек,
дошъл едва да ни докосне…
и всичко е възможно пак.
03.03.2019
Мария Канева
Translation for friends, better than google, needs more editing
***
Beams of light
meet the cold.
Insults, folded in
a form.
Allocated years,
All,
Scattered on
A dust and fuzz.
Kisses of stranger meet
Hands that open
Hidden doors.
People’re dancing in the world,
Though they often
Just don’t know.
And there comes a second,
It might happen-
We might freeze
From a gentle look, there
Just to touch the soul – “hello”
All our life
Becomes again
Fine and beautifully
Possible.
снимка:Mustafa Seven
***
Събрахме си дрипите,
ценните камъни
и сълзите пръснати
в шепа.
Събрахме, завързахме,
скрихме,
потулихме,
и ето ни-нови и весели.
Блещука росата,
разнежва ни вятърът,
и скоро животът
ще свърши.
Зад нас се търкалят
мечти-
златни прътове
и удрят ни все
през лицето.
Каквото можахме-можахме!
Издраскахме!
В следата ни няма ръждиво.
Боля, но ще спре
А и залезът идва
с прегръдка сърдечна на живо.
Мария Канева
13.02.2019г.
We’ve gathered all our precious rugs,
The priceless stones,
The tears sprayed
In cupped hands.
We’ve gathered all, we roped, we hid,
Here we are-brand new and full of joy.
The shimmering dew,
The gentle breeze,
And all life soon will be gone.
Behind us Dreams are
rolling –
With their golden rods –
And hit us in the face,
We used to it, as always.
What we could do- we’ve done!
We somehow climbed it up.
There is no rust traced behind.
The pain still stays, but it will stop
Here is the sunset, that’ opening
Its huge live hug.
***
Умееш ли да се отпускаш
във ръцете
на реалността?
Със грапавия си език
незнайни чувства
те близват
по крака.
Умееш ли да се отпускаш?
Умееш ли да се оставяш
в ръцете на живота?
На погледа му лош,
внезапно стоплен,
да кажеш: “Да“ ?
Умееш ли да готвиш?
Умееш ли скръбта?
Умееш ли да чакаш?
Умееш ли напразното мечтаене?
Умееш ли да се отпускаш
във ръцете
на реалността.
Мария Канева, 22 януари 2019
***
Натрупаните ти богатства,
преглътнати,
напълно скрити,
натъпканите под леглата,
обичаните
със години.
Те винаги стоят отхвърлени,
спасени някак
по брега,
когато носят се водите ти
студени
бясно
през глава.
И няма как да си ги върнеш.
Забавяш, и се разширяваш,
докосваш на морето вечно
солените води с уста.
Мария Канева, 19 януари 2019
***
Показва се…
една усмивка-
ръка,
замръзнала за миг.
Върхът на айсберга
е всичко.
Водите пак ще изравниш.
Размърдва се далече,
с ехо,
дълбоко в теб,
което спи.
И малко камъче да тръгне,
напълно ще те разруши.
Мария Канева, 19 януари 2019
***
Няма да се свърши лещата разсипана.
Няма Бабата да се разсее.
Винаги ръцете
ще са вързани,
Печката за мен ще тлее.
Винаги полекичка, небрежно
Ще показвам вместо пръстче-кокалче
И сърцето ще подскача бясно.
Тъмната гора със зверове
ще е най-лиричното
богатство.
Но понякога си казвам: Стига!
Спри се, Събуди се, Изкрещи!
Скъсай с
тоя груб живот и ласките му.
Просто го надвий.
Мария Канева, 9 януари 2019
The chores will never be over.
The old witch won’t detract.
My hands will always be tied up.
The stove will smoulder, ready for me.
And always so slowly, like a trickster
I will show instead of a finger- little knuckle
And the heart will bounce wildly and fast.
The Dark Forest with all its beasts
will be my only longed home.
But sometimes I say to myself
Enough!Just wake up!, And scream
Break with this rude life and its touch.
And go ahead against it.
Мария Канева, 8 януари 2019
***
Разсипах старите играчки,
наметнах детското палто
и се затичах по снега,
и ме обгърна топлота.
Отръсках се като дърво,
разперих всичките си
пръсти.
Със хиляди игли зелени
настръхнах…
и избягах вкъщи.
За малко само го видях!
Родѐн за мен,
Елен в гората…
Живея,
за да прочета
на пътищата му
писмата.
18 Декември, 2018
***
Всяко нещо иска въздух,
време.
Може да разцъфне изведнъж,
Но сънят подземен трае зими.
Коренът яде, за да расте.
Коренът пътува, без да иска.
Разговаря с долната земя.
Хваща с трепет всяко живо нещо
и го пази, както баба-свещ.
Няма име стръмният копнеж.
Тегли ни надолу, без да гледа.
Сляпа, пълна с чувство,
Любовта
търси да усети само пулса.
Няма тук абстрактна красота.
Тук вибрациите се пресрещат
Няма думи, няма светлина
Просто ритъм,
за живот надежда.
Всяко нещо иска въздух,
време.
Може да разцъфне изведнъж,
но сънят подземен трае зими,
дълги зими, пълни със копнеж.
Мария Канева, декември 2018
picture:taken from Eleni Eforakopoulou
Кратка песничка
Ще ми дадеш усмивка,
морето-за разкош.
Две-три по-бързи крачки
и дума-за разкош.
Ще ти подам филийка
на огън-за разкош.
И дълго ще стоя
във коридора тъмен,
безмълвно
за разкош.
И някъде в съня си
Ще станем много близки
като деца в гора.
И с първата мъгла
ще се стопим безкрайно,
със изгрев-за разкош.
Мария Канева, ноември 2018
