Мария Канева

Детство

Беше силно.
Сега не боли.
Нежен белег,
разгърнат във дните,
като номер на страница
в долния край,
с който просто
отмервам всичко.

Беше пълно с копнеж
като пролетна нощ.
Кратки звуци,
молитви горещи
и покрити пътеки, ухаещи прясно
на живот,
и нищо,
взето за вкъщи.

Беше бързо,
прекрасно,
далеч,
като влак, който
къса пейзажа.
И душата-
пияна от щастие,
и ръцете-в мехури от работа.

Като топъл пуловер в нощта
вълшебствата
се изплитаха
със коприва
и все на ръка,
с детски страх,
с необятна магия.

Мария Канева, септември 2019

photo: Kovács Jocó

***

Стари снимки
по килима,
като клечки
изтървани…

Стегна ме
и замириса
на гора
и на любов.

Днес водата на сълзите
Няма как да изгаси
пламналите сто години,
радостта от сто прегръдки
и страха, че си далеч.

Мария Канева, септември 2019

Облива ни
и загорчава,
и после като карамел
отново ни превръща целите
в прегърнати до смърт
човечета.

Каквото кажем-ще е малко,
не е ли във целувка цялото.
Каквото премълчим-ще падне
в краката ни
като врабче.

Мария Канева, септември 2019

***
Горя, и дълго
лятото остана,
забави се,
забрави се така…

Отпускаше се
в жабешкото крякане,
задавяше се в мъки от любов…
Услаждаше му се до сълзи
музиката
и всеки топъл поглед,
впит в нощта…

Горя, и дълго
лятото остана,
забави се,
забрави се така.

Маия Канева, юни, 2019

***

Във миризмите да се сгуша,
в Присъствието
на Река,
в прегръдката на всички звуци,
в грижовната им
честота.

Като изгубено животно,
надушило
пътечката си,
зарадвано отдън душа,
препускащо с ръце, с крака…

Да стигне,
за да запрегръща,
да падне,
за да се стопи,
като набъбнала смокиня,
като избухнали сълзи.

Къде си, Господи на клетите,
изгубилите
се животни,
порязани с жесток копнеж,
със сънища от кадифе…

Ела да ги допреш със лапа,
ела да влееш топлина,
да завъртиш ключа в ключалката,
да ги събудиш през нощта!

Мария Канева, май 2019

***

Не е важно
какво е станало.
Важно е
как валя…
Колко пътеки
във кръг,
във тъмното,
в колко усойна
гора.

Важно е как капка по капка
душата стана
на пещера
със ехо,
и свои лилави
камъни,
скрити
от дъжда.

Важно е колко от часовете
с въздишки се вдигаха
над града.
Колко отскочили, пълни с хелий
минути
ме хващаха
за врата.

Тук на земята…
Какво да стане.
Станалото-сефте!
Колко клавиша настъпи душата,
на кои струни
пусна перце.

Замръзна ли в шепите
на целувката,
беше ли обичта
един истински летен припек,
само че без сърце.

Тук сме, да си помечтаем
за всичко,
което няма как да е.
Пеперудата прави крилата си цял живот,
за да полети
за ден.

Мария Канева, 07 май 2019

photo: by Diego Valero

Чувство

Толкова е мило,
че от сладост
чак сърцето
да те заболи.

Да ти липсва,
но пак
да се радваш,
както в истинските
детски
дни.

Във съня ти
да ти се усмихва,
да блещука кротко
като лъч
и едва когато се събудиш
да се пъхне бързо в куп неща.

Да е сякаш вечно,
без да бъде.

То е огън,
но гори без теб,

то те храни,
но не му признаваш…

вечно скрито,
вечно без да е.

Толкова е мило,
че от сладост
чак сърцето
да те заболи.

Ще умреш като трева,
като изгубен ключ,

само то ще си остане в тебе.

Мария Канева, април 2019

снимка: взета от Александра Иванова

***
Някой хвърли по стъклото
камъче,
някой на сърцето ми
почука.

Сбутана, във тъмното затрупана,
радостта издраска
и избухна.

И сега играят по тревата
и търкалят спомени годините.

Вчера, утре и
„Какво ще стане с нас…“ –
думи изветрели,
без душа.

Мария Канева, април 2019

Diego Valero

***

Ръце, които като мрежи
са ни оплитали
до смърт,

Ръце, които са ни спрели.
Ръце, които ни държат.

Но като чай се изпарява
в безкрая всичката любов.

И непознати подминават
лицето, мокро от любов.

03.03.2019
Мария Канева