В заспалите полета
пристъпва като принц,
безшумно
и великолепно,
от сърце.
На капките коронки
изпуска по главите,
разхвърля цветове
по бледите треви,
в очите ми разпръсква
сълзи, сълзи, сълзи…
И толкова директно
без думи,
без ръце,
прегръща
ми душата,
целува
по устата.
Мария Канева, 2015
Пътеките, покрити с мъх и клечки,
със паяжини сребърни
обшити,
пътеките
към сърцето ми.
Не тръгвай да ги търсиш,
запустели са,
сърните само тук
лежат.
Мария Канева, 2014
Под облаците,
под небето,
под властта
на идващия
страх
на тръпки
и светкавици,
над ниската трева,
подстригана
отвсякъде,
ухаеща
на прясно,
с танцуващите пухчета
в устата ми,
Кажи, живот
огромен,
ненаситен мъж,
на пътя ми
застанал-
Какво аз мога да ти дам?
Какво държиш у мен
забравено?
Не ме плаши,
не знам защо
ти трябвам.
Не те обичам вече аз,
както преди.
Мария Канева, 2015
Няма как да изтръгнеш
от пеперудата
звук,
няма как да съблечеш
птица.
Не може да стиснеш
слънцето
с ръце…
Може само
да ги обичаш
от сърце.
Мария Канева, 2015г.
Някаква малка
рекичка,
някаква
трева,
някаква светлина,
изтървана
от джоба
и сърцето подскача
като убодено с игла.
Мария Канева, 2015
Любовта първо е
аромат,
някъде наоколо,
съвсем неосъзнат.
После музики започват да бучат…
После се оформя-
до лице.
После се оформя-
до сърце.
Мария Канева, 2015
И пак като момиче
за ръка
зад ъгъла на блока
зад колите,
издърпваш ме
и сам не знаеш как,
и аз не зная как,
и ни вали.
Лицето ти остава все така
закрито
и обърнато към мен,
като врата
със много драскотини,
където съм от външната страна.
Мария Канева, 2014
Искам.
Искам мъничко
-струйка вода
по гърба на храста,
как капе…
Ръцете ти върху ръцете ми.
Плача.
Скалата е остра.
Скалата е
тъй тънко изляна,
че дели.
Искам всичко.
Мария Канева, 1991
от “Цигари”1993
Скръбта крие особена лекота,
която ни вдига
над реалното.
Мислите се вглъбяват.
Погледът оживява като река,
във която
е паднал
камък.
От дланите ни струи светлина.
Тялото се стопява.
Изсъхващите цветя
ухаят невероятно.
Мария Канева, 1991
от “Цигари”1993
Копнежът е като пътечка малка,
която те увлича да вървиш,
която за ръчичка те държи
и дърпа
към едно далечно място.
Там крие сред забулени мъгли
прекрасната си
срамежлива
тайна
с очи на тих елен
и на небе,
продупчено на хиляди места.
Мария Канева, 2015
