Мария Канева

Няма да се видим с теб.

И капките по масите,
и сънните листа

ще си останат там
така…

една
недостижима
привилегия.

Мария Канева, 2012

Сърцето има нужда

от толкова

малко

храна,

но така

специална,

че

една дума

може да му e

достатъчна.

Мария Канева 2013

Тъй косо осветени

са нещата,

че нищичко не мога

да прикрия.

Не ми харесват

тъжните неща.

Усмивката си искам

да извикам.

Но тя е като някаква сърна,

и ще се върне само

ако иска.

Мария Канева, 2012

Насън лицето ти

е достъпно

като глина.

Не искам нищо.

Щастлива съм.

Когато

силуетът ти

потъва

като объркан лъч

зад някой ъгъл…

Тогава

искам, да,

тогава искам.

И съм … нещастна.

Мария Канева, 2012

Има мъничък скрит център,

който свети.

Има скрита кибритена клечка.

Има скрито прогорено

местенце,

от което влиза въздух

за мен.

И съм постоянно

заета

да дишам оттам.

Мария Канева,2012

Да можех да ти кажа,
но не мога.

Дъждът разкисва
даже през прозореца.
Сълзите във гласа достигат бога.
Снегът засипва всичко до безкрай.

А думите за мен са
черен път,
по който от години не вървя.

Да можеше дъжда,
да можеше снега-

да можеше
да ти разкажат те.

Мария Канева, 2012

Любовта е вцепенение.

Център,

с който се въртиш.

Мислите текат със скорост,

замъгляваща света.

И каквото и да кажеш

е фалшиво пред това,

и каквото да поискаш,

вече е в краката ти,

тъй като си като в сън;

искаш само да си там-

малка грамофонна плоча

със разперена пола-

и през тебе да свисти

този  ток  от  музика.

Мария Канева, 2012

Когато в къщата не свети,

къща ли е?

Когато си намериш във гората

гнездо

и то е празно,

намерил ли си го?

Когато цялото сърце

е спуснало капаците,

каквото и да си намериш

е напразно.

Мария Канева, 2011

Небето, сенките, листата,

разсипаният дъжд в тревата,

накапаните с восък ноти,

фъстъците по пода…

една история,

която скрито

тръгва и се разпада

като огън,

оставен така…

Стискам очи

и не искам да знам

има ли вятър,

какво ще стане с мен.

Мария Канева, 2011

След празника всички завеси

са изпрани.

Ухае на кафе.

Усмивката още

си стои там,

но вече не е.

И някаква неутешима тъга

прави душата ми

пак дете,

и сладките неща

са забранени.

Мария Канева, 2011г.