Крепостите са красиви.
В ясното небе-
чисти, съвършени линии,
вкус на мечти.
Крепостите са противни.
Промъкваш се като крадец,
дори за да ги погледаш отблизо.
Дори да си Крал, за теб е приготвена стрела.
И да си най-красивата жена,
те чака отровна чаша.
Дори да си добър, ще се питат защо.
Храбър?- имаме достатъчно.
С пълната си мощ ще ти покажем сега
колко си излишен, пътник такъв.
Мария Канева, 2000
Свещта не е запалена,
така е съвършена.
Със бледото си тяло,
със късия конец,
И вечерта,
по краищата разтопена,
но още гостите не са на път…
и всичките желания, които лепнат
там, в края, по ръба
на свършилия ден,
и стpъмната стена на Тъмното отвън,
и дрезгавият страх,че те не идват,
че няма да се случат Всичките Неща..,
притихнали във тъничкото тяло,
във малката уста.
Мария Канева, 2011
Небрежно се надига любовта.
Размества разни дребни вещи.
Законите настъпва с меки ходила.
В чаршафите се спира нещо.
Безсмислен
и съсипан
изглежда всеки
значителен предмет.
И музиката като сняг засипва
това, което се разкалва
пред очите.
Мария Вълкова Канева, 1999
Нежните думи на мъжете
са края на света.
Всичко губи цвета си
като след удар.
Няма звук.
Няма следа.
Нежните думи на мъжете
са края на света.
Мария Вълкова Канева, 2000
Когато погледна назад си присвивам очите.
Блъсва ме такава светлина…
Губя силуета на града,
помня чертите;
пипам ъглите на сградите
с мръсни думи по тях.
Когато погледна назад
се подпирам.
Чувствам се
като притисната жена.
През мъчното,
което ме пропива
разбирам,
че съм тъй-
красива,
и тъй-безполезно е
точно това.
Скръбта ме прониква
като кафе във покривка.
Почуквам небрежно
по масата с ръка…
Миг-два да постоя
като старица на припек,
вгледана в разбитата си
войска.
Мария Канева, 1999
Писмо в бутилка
Зад всички дълбоки гори
все има една
потънала в сенки и мъхове,
запазена за мен.
Все има една трева,
огряна за няколко часа,
жива просто така.
Където, когато отида,
топлото ще продължи,
и всичко в тоя свят,
което цапа,
няма да си личи.
Мария Канева,2011
На тъничкия млад поток,
по сипея ръце отпуснал;
на изтърваната вода,
пола по стръмното
раздула,
на резедавата трева-
напрегната-да не изпусне-
и цялото затишие пред буря,
и слънцето-готово да напусне…
Мария Канева, 2011
Този пристъп ще мине.
Чувствата
ще си влезнат
в кутийките,
няма как.
И често ще е така-
на пет години веднъж
ще се спускам към тях
с паниката на майка,
забравила
детето си в трамвая.
Мария Канева, 2011
Сънят ме прегърна със лапи
и целия сняг разтопи.
Потни, ръцете ми стискат
въздух от минали дни.
Да можех сама да забия
във центъра му стрела
и всичко, което обичам
да си остане така..
Мария Канева, 2011
Като хвърлени стотинки
падат думите надолу
и изчезват под вода.
Всичко дребно,всичко малко,
казано като шега,
искано, но премълчано…
Премълчано ще остане.
Във дълбоката вода,
обли в сенките примрели,
свили малкото сърце,
във което стрелкат риби
и забиват котви раци..
Във дълбоката вода,
обли в сенките примрели,
са безмерните мечти
и безмерните следобеди,
и горещите лъчи.
Като хвърлени стотинки
падат думите надолу
и изчезват под вода.
Мария Канева, 2011
