Мария Канева

Сладкият ден просто по мен се стопи,

Сладкият ден докрай изтече,

искам да се тръшна като дете в калта,

Искам да викна и да пищя: “Спри вече!”

А тънката луна си пробива път

Рязко

Безпощадна

И звездите хвърлят

като прилепи

по мен

кадифените си

палта

И всичко звучи и чака,

И аз съм пак малка

и готова за нощта…

Готова за нощта.

1 юни 2017

Нещата имат край

и могат да избягат.

И знаят да болят,

и лошо да премазват.

А ние сме прашинки

от лунна светлина.

Дори не светим често,

дори не знаем как.

Когато се получи-

Какви са чудеса!

Самите богове

отсядат във телата ни!

Как хубаво е с теб!!

Как хубаво е с мен!!

Как вечна е Земята!

Как сладка-песента.

Сълзата се търкулва,

Защото тъй  голямо е,

Голямото във нас..

Когато то е там.

Когато спре,

И кацне.

Нещата имат край

И могат да избягат.

Мария Канева, 21. 07. 2017

Дори не ми е
много мъчно.
То, мъчното-
едва дошло,
на грижите ми се предава
и става весело едно.

То, мъчното,
е като кученце.
Играе с босия ми крак,
Но всяко следващо захапване
ми е подарък от любов.

Каквото и да стане вече,
аз се превърнах във жена,
и вече залеза ме храни
и спя със птичите гнезда.

С летенето им
се напивам
и ям парчета тишина
със захар от узряла диня.
И ме завива вечерта.

Не ме мисли,
не ми е мъчно.
То,мъчното,
едва дошло,
на грижите ми се предава
и става весело едно.

Мария Канева, 10 август 2017

Има толкова герои.

И свещени неща.

Има изумително красиви

пеперуди, които

живеят просто

ден-два.

Има светлина, която ослепява,

и пясъци,

в които затъваш

до смърт.

Кой си ти,

завил чувствата си

като бебе

в усмивка и

ругатня.

Малко дишащо

човече,

на дъх от живота,

на поглед –

от смъртта.

В тия безпределно страшни пространства

сам с тънкото въженце

на любовта.

Мария Канева, 9 август 2017

Едничка роза

в скъсания плет

превръща улицата

в родна

и клоните-

в протегнати ръце,

наклонени

да ги докосна.

Единствено цветче синчец

със беглия си поглед

прашен

пресреща в мен това дете

диваче,

което бяга винаги

от хора.

И времето назад се връща.

Затваря се

като ветрило тънко

И в процепа

съм само

балерина,

и слънцето

ме пипа

и прегръща.

Мария Канева, 8 август 2017

Понякога денят е топъл

като ръчичка на дете,

несигурна,

и леко потна,

и силно дърпаща напред.

Когато стисна ден такъв

дори за малко за ръката

в мен всичко придобива смисъл

и бързо си намира мястото.

Изхвърлям кофи със задачи

и се отдавам на топене,

косата си разресвам дълго,

докосвам всичко със ръце.

И как ми хрумва, че съм жива,

че сигурно това е всичко,

и може би ако затичам,

морето ще ме сграбчи с лапи

и ще ме близне

по носа.

Мария Канева, 21.07.2017

Във сън далечен всичко ще задреме-

И острата игла на любовта,

ушила всяка дребна част от менe

И нежната целувка по врата,

от детски спомен, срутен ненавреме

И всичките спестени във сърцето

обичани и милвани лица,

излъсквани и чакани,

стопени…

по-скъпи

след Последната черта…,

просветващи от старите тавани

с обувки, и гердани,

и перца…

И това неописуемо небе,

със всичките си облаци големи

ще ме събуди рязко и  ще пита

“Коя си?“, цяло вперено във мен.

Мария Канева, 2016г.

Да прочетеш някого

от началото,

да прескачаш напред,

за да видиш края,

но да не трябва,

да се връщаш обратно,

да не знаеш…

Да влезеш целия във филм,

в който всичко хвърчи…

Ти от добрите, от лошите ли си

Кой си,

и всяка сцена да те дърпа напред,

а сърцето назад…

Да влизаш до глезените,

по малко,

и внезапно

да паднеш

в дълбокото.

Да се събудиш с вик.

Да познаваш някого

повече

отколкото

техническите ти спецификации

позволяват.

Да познаваш всичко,

и нищо.

Човек  е  океан,

но в ръцете ти е само

малко пясък от брега.

Мария Канева, 2016

Продай старата кожа-

нека платят.

Продай е на чужди

тъй, сякаш е чужда.

Не питай струва ли,

продай я на битак,

парите-в брой, със пазарлък.

Всичко свое купи точно с тия пари.

И нито за миг,

нито миг,

никога

не помисляй за старата кожа,

дори да си щастлив.

Мария Канева, 1996

от “Кибрит”, 1997