***
Тънката игла на болката
и конецът
на любовта
разказват истории
от края на света.
Ние сме вече
хванати,
всичко ни е
изтъкано,
портретите ни
няма как
да напуснат
плата,
няма как да избягаме,
няма как да размотаем
каквото е намотано.
Тръпчинките,
шията…
Цялата душа-
Вече е изпята песен,
която обикаля…
И като много се затъжиш за мен
се разходи по улицата в дъжда.
Някоя стара цигулка
ще ме сложи на фокус
точно там в сърцето ти,
където бях.
Къде ти е китарата.
Мария Канева, септември, 2017
Нотите са като гладни
врабци,
като надушат,
че нещо тук става,
че ме избива на рев,
атакуват.
Няма шест, пет.
Всичко разравят
и разбишкват,
всяка троха,
всяка тръгнала сълза,
всичко скрито искат
да се извади,
да се отвори пак,
идват точно в ръцете ми
и направо ядат!
Малки мухлясали парченца спомен
за тях са сребро,
всичко, което за нищо не ставаше
и ме мъчеше до смърт,
наричат любов.
Нотите в мен са като
врабци,
взимат си,
крадат
и хукват по света.
Мария Канева, 2017
Не искам да те мисля.
Харесва ми живота.
Прегръщат ме цветята,
целуват ми врата.
Под кожата ми влиза
душата на липата.
Успявам да усетя
минути, часове,
подреждам дни, години,
владея векове.
Когато ме погледнеш,
как всичко просто спира.
Разсипвам всяка захар,
поглъщам всяка сол.
Вулкани и морета,
заспали и неземни,
се озовават в мене
и почват да кипят.
И няма сън и радост,
а нежно напрежение-
да искам всичко в повече,
да литна, да умра!
Ръцете ми криле да са,
но и да свиря с тях.
И всяка пълна глупост
да свърша лично аз.
Във огъня да хвърля
нещастното си тяло,
но трябва непременно
да е прекрасно то!
Не искам да те мисля.
Харесва ми живота.
В нощта изстивам лесно
и ставам пак човек.
Мария Канева, 2017
Пожарите горещи,
мощни
успях да угася в нощта.
Утихна вятърът,
и черните пътечки
избърсвам най-старателно
с ръка.
В мен още е горещо
и червени са
мечтите, зачертани изведнъж.
Прозрачните въздишки на небето
заграждат ме във бял дантелен кръг.
Как вярвах,
че смъртта не съществува!
Как можех все да съм си аз, жена!
Как счупвах всяка чаша със отрова!
Как лесно си загребвах смях!
В мен още е горещо
и червени са
мечтите, зачертани изведнъж.
Прозрачните въздишки на небето
заграждат ме във бял дантелен кръг.
Мария Канева, 2017
Запълвам глада
по теб
с всичко, което
ми се изпречи.
Претрупани къщи,
искри, цветя
Тонове поезия
и семки.
Животни, светещи камъни,
Религии
Гори и езера
Колкото по-голям е глада,
толкова повече.
Може би трябва да родя шестнайсет деца,
Или да управлявам царство
За да спра да вървя по дънки
с теб в нощта
за ръка
по някакви измислени релси.
Мария Канева
Докато порасна,
ще съм стара.
Докато те разбера
и край.
То, ясно.
Невинна
е повърхността.
Дълбоко под земята
всичко става.
Невидими реки
текат.
Невидими течения
ни замотават.
Невидими любови,
минерални извори,
спят в корена
на нашия живот.
Дори в смеха
едва ще проличи
изпуснат лъч.
Невинна
е повърхността.
Трева, цветя.
Мария Канева, август 2017
В мен бушуват всичките любови
като в стая,
пълна със животни.
Всяко с малката си
спешна
сладка
грижа-
глад,
или игра,
или умора
до смърт.
Всяко бих отнесла във леглото си.
Всяко бих изхвърлила в нощта.
Хапят ме по голите крака,
избутват се,
плашат ме,
облизват ми носа.
Аз хвърча след тях
забърсвам,
викам,
забранявам,
хващам
и целувам.
Чакам с трепет да се изморят,
да капнат.
Чакам всяко да се предаде само.
И тогава да погледам
колко са прекрасни,
да си спомням
„Как дойде в живота ми…“
Мария Канева, 2017
Árt by/ David Altmejd
Да имам тигър
Денят да хвана за каишката
И да го пусна…
Целувката,
дошла до устните,
да падне като камък
в пух
По теб да се разсипят
мисли смели
и нищо истинско,
и нищо вярно
да не може
да се разбере.
Да имам тигър за каишката
и да го пусна.
И цялата гора със рев да разреве.
И аз да съм свободна.
И да слушам.
Със всичките си части
и сърце.
Мария Канева, август 2017
Все тъй във залеза потъвам
и птиците следя с ръка,
и чистя, готвя, правя всичко
каквото си
разпоредя.
Все тъй затичвам
след каруци,
душата си изпращам с тях,
но нещо в мене се променя
и аз не съм каквато бях.
Не мога да остана същата
за теб,
когато си далече.
Не мога да превърна времето
във филм,
когато тук, сега
ръцете ми са като храсти,
които ме заграждат вкръг.
Ако те има,
ако чувстваш
къде сърцето ме боли,
развий на изгрева писмото
и нежно ми го прочети.
Мария Канева, август 2017
Лятото царува в мене
със стягащата си тъга,
като любим, който пътува
и все е чакан, и желан.
Желан и чакан,
но по малко
намразван,
като заболи,
че миговете сладки, кратки
кое сърце ще издържи!
Обичам го! Но колко стръмно
пропадам, щом усетя студ
и знам, разбирам,
осъзнавам,
че няма да поискам друг.
Щом бързо си похарчи дните,
настръхвам като полски трън.
Готова съм да ме напусне!
Свободна искам да умра.
Царува лятото във мене
със стягащата си тъга.
Мария Канева, 12 август 2017
