Мария Канева

***

Тъгата идва

със една и съща

музика,

избира си

една и съща стая,

с едни и същи

чаши

и подаръци,

и стисването на ръката и

познах.

Но аз не искам да и се оставя,

макар да я обикнах от сърце.

Да можеше сега да кажа нещо смешно,

нещо безумно,

и съвсем нелепо,

тъй както правят малките деца,

и просто да я възмутя от дън душа.

Така ще ми олекне…

Мария Канева, октомври 2017

***

Когато миг красив,

завършен, e…

готов да капне,

да си тръгне..,

да се търкулне

надалече…

усещам много остро

времето.

Не искам да те пускам вече.

Когато всичко ме обича

и идва, щом му кажа

името,

къде са тръгнали минутите!

Защо им трябва да са другаде?

Защо да не останат тук?

С целувки всичко е покрито.

И огънят като дете-

със чисто, весело лице…

Върви си Време,

ти от мен.

На себе си ни остави.

Мария Канева, октомври 2017

Край огъня,

със топлите животни,

с китарата,

плисираща нощта,

със аромата на опечени картофи

и в крайчеца на устните-

от  залеза

останала

следа.

Такава е усмивката ми днес,

в средата на октомври.

В най-меката среда

на есенния хляб.

Разгърната като фотьойл, във който

не мога да говоря

и не мога да чета.

И без да пия вино

съм пияна,

замаяна от глад

за още от това.

Мария Канева, октомври 2017

Гледане на кафе много рано сутрин

Заключена във рамка от листа,

подпряна на дърветата по склона,

загубена в мистична светлина,

разбърквам страниците

на живота си.

На изгрева студените ръце

отсипват ми слана от снощи.

От розовото ръбче на небето

отчупвам,

и поръчам още.

И искам нечовешки да изтръпна.

Да глътна лед, и да се охладя

от нещото, което ще избухне,

успея ли дъха си да сдържа…

Денят ще дойде и ще ме събори.

Голям, красив, нечувано богат

и ще изсипе щедро тук върху ми

любов, цветя, и целия бял свят.

Мария Канева, октомври 2017

***

От цялата лятна топлина

си взех само две думи

и си ги нося сгънати

като пищов

във вътрешния джоб.

Небето и времето властват

над телата ни,

но всъщност нищо не могат

пред случайните думи,

изпуснати с любов,

зашити

с усмивка неловка.

Мария Канева, октомври 2017

***

Застинало море.

Искрящо, без преструвки.

Бе то, каквото бе.

Прибрахме се във къщи.

Не може да го мислим,

когато немислимо е…

То само ще боли

и ще сме беззащитни.

Така е с Любовта.

Прибира ни сърцата.

Превръща ни в глупаци.

Целува по душата.

Но вятърът остана

И в нощите ще свири.

Бе то, каквото бе.

Ти огън напали си.

Мария Канева, октомври, 2017

Последният летен ден

не е истински.

Гледаш го с едни отворени очи…

Обичаш го, но вече не искаш.

Плажът е пуст,

масите – празни

от всички страни,

като във филм с лош край.

Нещо те човърка отвътре

постоянно,

дори слънцето да се раздава,

ти си жена, която чувства,

че я изоставят.

Мария Канева,  септември 2017

Голямото море ни дърпа

Като Голямата Любов,

като красив арабски кон,

като момче със тъжен поглед.

Голямото море владее

на силите ни всички сенки,

на тайните мечти ключа,

и трепването на гласа ни.

Целувката му представлява

усещане за чиста радост,

за вечна радост до небето

и чак до края на света.

Мария Канева, 2017

***

Със нежна

като акварел

ръка

мечтите ни небрежно

се размиват.

И хълма,

и гората,

и нощта,

един във друг,

и звук във звук

преливат.

И дълго още

може да стоим,

загубили на границите края.

Къде съм аз?

Къде започваш ти?

Едно море едва шуми в краката ни.

Мария Канева, септември 2017

***

Във очите му живее смях.
Във очите му живее мъка.
Във очите му живея аз.
Във очите му сме си във вкъщи.