Прегръдките
и нежността
и хващането
за ръката
усещам като одеяло
дълбоко някъде в съня.
Душа душата ми пресреща
за миг
и после
се топи,
и как, защо
кога, какво е –
това са стъпки
без следи.
Но за сърцето ми пътечка
направена е
във деня.
Вървя, чета,
треви разглеждам,
обгърната от топлина.
03.08.2018
Мария Канева
***
Със нежност,
мекота,
и на усмивката
със скритите цветя,
с едва родения
в гласа въпрос,
за който думите
ги няма,
и цялата душа
като парфюм
разляна…
Такава твоя снимка
си направих.
Мария Канева
22.06.2018
***
Пристига лятото
и всичко се стаява,
притиска се към мен
в нощта.
Отново съм момиче малко,
очакващо
вълшебния любим
със поглед на елен.
И всичко, за което
си живял,
и всичко, точно както
си представяш-
сега пътува
с всеки миг
към теб.
С парфюма на река
в нощта,
с оркестрите, затънали
в трева,
със пръснати светулки-
въздишки от душа…
Сърцето ми забавя, и забавя…
едва се справя.
Мария Канева, май 2018
Във тъмното,
във сенките прикрити,
където само ароматът
на розите
расте,
и никой жив човек не стъпва от години,
където се промъкваш
с разляното кафе,
със детските мечти,
в съня отвити,
там спрях и те видях,
и всичко се реши.
Оставам във ръцете на щурците,
във човката на славея,
на жабите в гърлата,
в прегръдките
на мокрите цветя.
Мария Канева, май 2018
Избърсвам със ръка следите
от старите мечти,
от теб,
от старите разтърсващи
и смешни
страхове,
от детските копнежи по морето,
от детските копнежи
по реката,
от детските копнежи
по щастлив живот.
И влизам във вратата на живота си
като пиян вандал,
а после се заключвам
с чувство на вина.
Като изстрадал
собственик
държа
раздадените карти
-една дузина сметки за разплащане,
и истинска любовна картичка.
Мария Канева, май 2018, Картина: Мила Василева, “Purple rain”
Денят напeче,
всичко свърши вече,
и нажежено сиво
е небето,
и щъркелът-
като градушка бял.
И хлад,
и щастие
минават пред душата,
разпъната
като чаршаф
от край до край.
Мария Канева, май 2018
***
По тениска,
по скъсани сандали,
по спомени
на баба ми,
по белезите
от игра.
По линиите на ръката ми
и през съня ти,
и през съня ми,
и направо
през калта.
По линиите
на желанията спрени,
обраснали с трева,
където ще се скитат други
във цветята
по тениска
и с пусната коса.
Мария Канева, април 2018
***
Такова нежно резедаво,
душата да те заболи.
Заспиват тежките предмети.
Отминалите плътни дни.
Една несигурна усмивка
се плъзва като морски бриз
и става розова целувка
със скорост две секунди в миг.
Излишни са ми всички дрехи.
Във огъня-багаж и памет.
Такова нежно резедаво…
Живот да почне. И да стане.
Мария Канева, април, 2018
Болестта ми е голяма.
Необятна
като Космос.
Във просъница се боря.
Със сълзи,
с псувни,
с живота си.
Искам да разкъсам ципата,
дето плътно
ни обвива
и ни спира да обичаме,
да летим,
да можем всичко.
Като вързани с въжета,
като сплескани в картина,
между страници на книга,
в ъгъла на скъсан ден.
Сякаш слепи,
сякаш глухи,
с обезсилени ръце,
на прегръдки пестеливи,
със убодено сърце.
Болестта ми е голяма.
Необятна
и без край.
Пълна с въздух
и със жажда,
запечатани
в писмо.
Болестта ми е голяма.
Необятна
като Космос.
Във просъница се боря.
Със сълзи,
с псувни,
с живота си.
Мария Канева, април 2018
