
Преди, с промъкване по коридора
във часове, в които всички спят,
в откраднатите къси времена от близки хора,
как исках да напъхам толкова неща!
Препусках като скитник след товарен влак
и линията на китарата
преследвах като светлинка в гора,
със чувството, че всичко се изплъзва под краката ми.
Сега разкъсвам дрехата на времето
и ден и нощ ли е, ми казва само слънцето във мен.
Луната се отбива за среднощна снимка,
Или пък, да поплачем заедно със славеите.
И пак не стига цялата нощта,
и пак очите ми отворени заспиват.
и бял, денят додето се простира,
аз по-далече искам да пристигам.
ноември 2017, Мария Канева