Все тъй във залеза потъвам
и птиците следя с ръка,
и чистя, готвя, правя всичко
каквото си
разпоредя.
Все тъй затичвам
след каруци,
душата си изпращам с тях,
но нещо в мене се променя
и аз не съм каквато бях.
Не мога да остана същата
за теб,
когато си далече.
Не мога да превърна времето
във филм,
когато тук, сега
ръцете ми са като храсти,
които ме заграждат вкръг.
Ако те има,
ако чувстваш
къде сърцето ме боли,
развий на изгрева писмото
и нежно ми го прочети.
Мария Канева, август 2017