Нощ
Дъждът спря. Улиците бяха съвсем тъмни. Мекият шум на колите унасяше. Стана да пие вода. Леглото беше топло, стаята – студена. Миришеше на сняг.
В банята котката се беше изпикала. Спъна се и в някаква празна бутилка. Не искаше да се разсънва и бързо се пъхна пак в леглото. Чашата беше убийствено студена. Подържа я в ръце. Изпи я до дъно, на бавни глътки. Сякаш и вътрешностите му се запотиха, като чашата. Стана му и смешно, и още по-тъжно.
Добре поне, че всичко беше меко. Мека беше възглавницата – от гъши пух, мек беше спалния чувал, който ползваше за юрган, жена му беше мека. Беше слаба, но с много мека кожа, меко дишане, меки движения. Опита се и той да диша “меко”, по-ритмично, по-дълбоко, както като затрупваш със сняг някакво кално мокро място.
И тогава си спомни тази безполезна, съвсем глупава история, която напълно го разсъни и изтощи. Пратиха го в мазето за зеле, беше пак така, зима. Щракна ключа на лампата и разбра, че е изгоряла крушката. Светна си със запалката. Събори някаква бирена бутилка и тя се разля и замириса. Като събираше счупените парчета, свикна с тъмното. Прозорчето беше отворено и снежинките просветваха от отблясъците на някаква улична лампа. Неволно се приближи към тях. И тогава видя, че там виси един конец, неестествено изпънат. Хвана го и разбра, че се спуска към пода. Пак освети със запалката. Издърпа го. В края му висеше истински гълъб, овързан отвсякъде като пакет. Конецът се беше впил в крилата, краката, главата. Пълна идиотщина. На всичко отгоре, гълъбът мигна. После мигна пак. Беше толкова изумен, опита да прекъса конеца със зъби, но не можа, и го сряза с едно стъкло. Тръгна към къщи, като даже не се сети да го “разопакова”. Стискаше го с две ръце. Искаше ту да го удари силно в земята, ту да го стисне с всичка сила, ту да заплаче. Вкъщи имаше гости и се смяха със сълзи, казаха, че не става даже за супа. Изобщо, цялата вечер се смяха.Казаха още, че е на една девойка от третия етаж, която следвала биология и си отглеждала гълъб. Спуснала го е , явно, на разходка, но вятърът го е довел в нашето мазе. Брат му отиде да й го върне.
Той се опита да мисли за друго. Опита и да се смее на тая история, както тогава, с гостите.
След двайсет минути стана пак да пие вода. Беше започнал да се паникьосва, че няма да може да заспи. Опита да си мисли за някоя от предишните си любовници. И тогава си спомни естествено най-подтискащата и глупава история.
С едно момиче от класа си бяха обещали да са само приятели, никакви други неща. Веднъж тя му звънна. Беше късно следобед, стаята беше осветена косо от северозапад, половината беше ярка, другата половина – тъмна. Тя му се стори особена – беше си подстригала дългата коса и не носеше дънки, а някаква пола до земята. Покани я да влезе, но нещо го блъсна, оттласна го в ъгъла. Не можеше да я гледа в лицето. Каза й да си пусне музика и се сви с една книга на леглото, каза й точно така: “Имам тук нещо да дочета.”Тя му поиска химикал. Той й хвърли един и взе да чете.Беше нещо за тритоните. Някаква биология за пети клас. Молеше се тя да не го попита какво чете, не разбираше какво става, искаше да се свие, да изчезне. Мина доста време. Беше ужасно стъписан. Никога досега не беше ставало така. Тогава върху книгата му цопна химикала. Около него беше увита хартийка. Пишеше:” Да тръгна ли с А.Г.” Не можа да повярва на очите си, но точно така пишеше. Обърна хартийката и написа с големи криви букви: “ТЪПА ПАТКА”, хартийката се продупчи върху мекото легло. Хвърли я, навита на химикала. /Май още пази някъде тоя химикал./ Правеше се, че чете, но разбра, че стана нещо много важно, че тя стана и излезе от стаята. Когато тръгна да я изпрати, вече я нямаше. Това беше толкова невероятно.
На другия ден дори не очакваше да я види в училище. Отдъхна си, като я видя там, сякаш можеше да не е там. Седеше на друг чин и той осъзна, че вече не може да й говори. Пък и всички говореха само с нея.
Вече беше над трийсет годишен, не я беше виждал от десет, а през тези десет имаше всякакви жени; от две години и меката си жена. Той пъхна носа си в косата й. Беше преживял какво ли не, а си припомняше все такива безполезни неща – не искаше повече нищо да си припомня.
Беше ужасно разстроен. Той и така се ожени – както беше разстроен, и търсеше да се притисне в нещо меко; валеше сняг и насипваше:”ще се оправиш”.
На сутринта имаше лекции; следобед – операция, вечерта – съвет и доста често коктейл, откакто стана завеждащ катедра. Почти всеки ден беше така.
Лекциите имаха кафеникав цвят, операциите – червен, съвещанията – зеленикаво – синкав, /прозорецът ставаше тъмносин, а покривката беше ярко зелена/. На коктейлите се напиваше и цветовете се смесваха. Както и да се смесеха, повръщаше след това. Всеки път. После заспиваше и се събуждаше. Както сега. Опита да си спомни цвета на конеца, с който беше вързан ония нещастен гълъб, но не можа. Спомни си цвета на полата на онова момиче. Бледорозова, дълга до земята. Спомни си и Ричард Чембърлейн, как казва на мацката от “Птиците умират сами”, /тогава даваха този филм/, че дългата й рокля е с цвят пепел от рози. В къщи нямаше нищо с този цвят. Жена му гледаше някакви цветя, май всичките зелени. Измъкна се от спалнята и влезе в хола. Тук беше още по-студено. На секцията имаше дунапренена гъбка за забърсване на праха, покрита с кадифе. Не можа да определи цвета й. Изтръска я, приближи я до лампата. Май някога е била розова. Или жълта. Не . Личеше си, била е розова. Смачка я в голямата си ръка и си легна така.
Трябва след това най-после да е заспал, защото на другия ден беше на работа, от сутринта до вечерта, и си я вършеше доста добре.
София, януари, 2000 Мария Канева-Донева
“Нощ” от “Приказки за удавници”2000
публикувано в “Съвременник”бр.4, 2003