Как пропадна Мария
Беше мек светъл следобед в края на май. Миришеше на липи и въздухът прозираше като тюл.
Кафенетата бяха почти празни в този час на деня, осветени от рязкото слънце.
По булеварда вървяха мъж и момиче. От горната страна на градската градина се спускаше друго момиче. Пред киното имаше деца, нещо крещяха.
Скоро момичето, което слизаше от градската градина, пресече пътя на мъжа и другото момиче, огледа се и ги изчака.
Мълчаливо тръгнаха, вече тримата, диагонално през парка. Мъжът и новодошлото момиче разговаряха, а другото вървеше по средата. То беше най-малко, това добре се виждаше. То гледаше ту единия, ту другия, като отвреме навреме сграбчваше мъжа за ръката, горещо се препираше за нещо, а после пак млъкваше задълго. Мъжът артистично отскачаше встрани, заговаряше важно, пускаше малката ръка, която държеше някак собственически, и така ги разсмиваше, че тримата спираха и се смееха по цяла минута.
Най-после малката група се добра до кафенето в горната част на парка. Нямаше никакви клиенти, масите бяха празни и тържествени като в ресторант.
Говореше мъжът:
– Честно казано съм съвсем разочарован от Вас.
По-голямото момиче или младата жена (каквато всъщност вече беше), трепна и лицето и изрази тревога.
– Аз съм безкрайно приятно разочарован.
Живото й лице се отпусна. То беше всъщност съвсем детско лице, доколкото предаваше всички отсенки на чувствата.
– Когато четох писмото Ви си изградих ужасна представа.(Мъжът следеше изражението на събеседницата си с явно удоволствие).
– Очаквах възрастна дама, достопочтена, с очила и намръщено лице (той се усмихна, защото лицето срещу него наистина беше намръщено и се намръщи още след тези думи), но той продължи – Очаквах едва ли не лесбийка с манталитет на духовен учител.
– Може би сте прав…- Тя се замисли, извади от чантата си очила и си сложи- …за очилата.
Смяха се за кой ли път този ден. Въобще, с него всичко излизаше смешно, дори когато съвсем не беше. Напрегнатото лице на по-малката жена стана безразлично. Не й хареса как тръгна и тоя разговор. Тя се съсредоточи, замълча и сякаш изключи.
Те говориха дълго, като все по-често избухваха в смях. Малката долови, че мъжът я гледа косо, че се опитва да отгатне мислите й и че отнесеността и го тревожи. Точно в този миг на прозрение тя разбра, че е силна, че има власт над него и не зависи от него, че е хлъзгава като змия и може да говори с него, какъвто и да е той, защото тя е нещо отделно, и има сила да обича това, което обича и както само тя може.
В този момент дойде сервитьорката, поръчаха. Обхвана я странна живост, желание да участва в своя живот, да буйства и да яде, да заповядва. Говореше мъжът:
– Какво значеше това ужасно “старчок” в загриженото Ви писмо, и изразът: “…трагичното е в основата на такива връзки…” Честно казано, за мен беше като студен душ, а бедната Мария затрепери като лист като го прочете. Тя всъщност тогава изпусна писмото на масата, иначе не бих го прочел.
Той нахвърли всичко това набързо и игриво, представяйки го като сцена от руски роман.
Малката жена понечи да се разбунтува, но новата живост, която я обзе току-що, хареса гласа му, тя не можа да каже нищо, усети само нервни тръпки и желание да извика с глас, както тръбят елените в горите. Картината на четенето на онова писмо от по-голямата й приятелка мина пред погледа й накъсано, с жужене, “схематично”, както го определи набързо тя, тъй като цялата й уста се разтягаше в усмивка и цялото й тяло искаше да се смее, а това бяха толкова тъжни неща. Да не говорим за потта по ръцете и за красивата бяла коприна в онзи ден, допряна до мръсния стол в мъжката кръчма, за многото рози със ситни капчици по листенцата и късата пола от скъп плат. И пфу! – ужасната горещина, втрещените погледи и само сакати, пфу, само сакати клиенти! Той нарочно я заведе там, в “Златната рибка”, в този ден, за да я уплаши, да я уплаши и да го запомни!
Тя беше бясна като мислеше за това, а и беше весело и леко, и безстрашно сега, и искаше да властва, по детски, от все сърце.
Силното чувство, което изпита й попречи да говори, тя се вкамени пак.
Усещаше алена лента в мозъка си, всеки момент щеше да спре да мисли.
Смътно, повече интуитивно, отколкото истински, забеляза, че приятелката й гледа с възхищение младия човек, че той разказва вече не иронично, а възбудено, че е в стихията си. “ И нея излъга, подлецът”, трепна тя, но безумната жажда да живее, да се смее, да искри, о, тя усети как точно тая жажда я изтегли напред и я опи от възторг, че сега той е такъв.
“Толкова, толкова добър, колкото бил красив”- тя просто усети как това банално изречение се сглобява в празната й глава и как вибрира.
Павлис говореше на Севда за младостта на Мария.
Мария слушаше.
Павлис говореше, тя живееше.
Тя цялата застина, поиска да ухапе пръста си.
Той казваше: “ Тя е тъй крехка, като сън”и гледаше встрани.
“Глупости, пълни глупости, лъже, подлецът ”, казваше тихичко тя и усещаше болка.
Поиска да стане.
Тя при всяка дума искаше да стане. Искаше да му стисне ръката, и не искаше. Искаше да стане, “да цъфне и да върже”, както казва мама, когато някой много бърза. Искаше да го удари с тухла по главата.
Тя стана.
Тя чувстваше как двамата гледат гърба й, походката, леката й рокля.
Тя чувстваше как Павлис я гледа; и сега, докато Мария влиза в рамката на осветената косо врата, той остро, много остро усеща младостта и душата му скърби до смърт.
А за едно детско сърце това е твърде много.
Мария Канева – Донева, 2000 г. от “Приказки за удавници” 2000
публикувано в “Съвременник” бр.4 от 2003г.