Когато погледна назад си присвивам очите.
Блъсва ме такава светлина…
Губя силуета на града,
помня чертите;
пипам ъглите на сградите
с мръсни думи по тях.
Когато погледна назад
се подпирам.
Чувствам се
като притисната жена.
През мъчното,
което ме пропива
разбирам,
че съм тъй-
красива,
и тъй-безполезно е
точно това.
Скръбта ме прониква
като кафе във покривка.
Почуквам небрежно
по масата с ръка…
Миг-два да постоя
като старица на припек,
вгледана в разбитата си
войска.
Мария Канева, 1999
Писмо в бутилка