Не ме връщай назад,
не ме пускай.
Във стопената вечер,
на чай,
не разтваряй скръбта като захар,
не припомняй
за родни неща.
Във ръцете писмата се стоплят
-жълти клечки са старите дни-
тъй-далече във светлата вечер
не ме пращай с присвити очи;
тъй-далече във синьото време
-като птица над много вода-
не разтваряй скръбта като захар,
не припомняй за родни неща.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997