Това съм аз
Бързам, както винаги, и погледът ми се плъзва по огледалната витрина на един магазин. Спирам рязко и поглеждам отново, малко уплашено, с полустиснати очи. Спокойно! Мога да ги отворя. Това съм аз. Срещу мен са очите, които ме изненадват ужасно. Моите очи. Големи, пълни с тих ужас и любопитство. След това вече мога да разгледам. Да, много симпатична съм. За моя изненада. Страхувах се, че няма да ми хареса, а сега се засрамвам. Неспокойния ми израз плува в огледалото, сякаш се оглеждам в кладенец. Защо съм такава? Защо е тайна да знам коя съм? Тайна. Да.
Много трудно се живее с мен. Казвали са ми го. Казвали са ми и обратното. Мисля, че съм в постоянно напрежние. Вятърът, дъждът, ароматите, звуците, всичко ме разсейва, обсебва ме. Полагам постоянни усилия да съм войник, да не се поддавам. Стискам очи, запушвам уши, не споделям; ужасно, почти постоянно внимавам да не се влюбя.
Когато подреждам, гладя, пера – ако нямам време да се отпусна, а трябва да свърша всичко бързо, съм много доволна от себе си. Чувствам, че действителността ме приема, че не съм за убиване. Но ако имам време “да уловя ветровете”, тогава миенето на прозорци, лепенето на тапети, гладенето – всичко това ме опиянява – защото е така приятно да си човек и да измисляш как да преобразяваш света. Лошото е, че ако нещо грубо прекъсне усещанията ми – цветовете, звуците, ароматите, с които съм свързана с действителността, ставам като изсъхнало лепило. Пречупени, връзките ми се късат. Спрян ми е тока. Мъкна се като една от ония жени с препълнени чанти в тролея, които задрямват между две спирки. Напълнявам. Отслабвам. Боледувам.
За щастие, бързо се увличам по първите цветове, които ми се изпречат. И отново се включва напрежението. Понякога е болезнено, друг път еуфорията е пълна.
Не знам защо съм такава.
Има и още нещо. Изпълнителна съм. Лесно ме заробват, защото съм заета да мисля и чувствам нещо друго, нещо, което ми носи радостта от връзката с действителността. Там всичко е съвършено-пълно със знаци и подаръци, които, когато съм в хармония с нея, буквално ме заливат. Да, но другата част – тази действителност, при която има логически игри, планиране и употреба, тази част, която е така елементарна спрямо другата, че дори не искам да нагазвам в нея – тази част ме застъпва по полата непрекъснато.
Така попадам в капани, направо сама влизам. Кажете на някой, потънал в размишления: “Искаш ли да отидем…”-и той ще закима веднага машинално, само за да го оставят на мира и после няма да си спомня нищо.
Така аз често правя ходове, които не искам, само за да спрат съветите, които ме разсейват от концентрираното удоволствие на моя живот.
Не знам как живеят другите хора, всеки има таен свят. Но и не искам да се набутвам там. Искам да си летя свободно, и да кацна. Крилото ми да проблесне на слънцето и да заслепи някого. Той да полюбопитства и да се приближи. Аз да се изумя на шарките му, и на това, че краката му имат нечетен брой. И после да направим едно кръгче над поляната.
Не обичам да ме прекъснат, докато си летя и да ме пратят някъде неучтиво. Отстъпвам, защото знам, че правилата на играта, в която съм се озовала, са такива, но дебна всеки удобен миг да се измъкна и да се отдам на другата, любимата ми игра, за която съм родена. Това е като да трябва да играя шах, и да знам как. Но ако може, с два процента от мозъка си. Другите си ги искам за мен. И докато другият отсреща ме матира, аз печеля време. Ако падна, гледам само да не се вдига много шум, да почне следващата игра, за да спечеля пак мое време. Отвреме навреме играя по-сериозно, за да не ме изхвърлят от играта, матирам и си осигурявам още няколко игри, в които съм по-свободна. Погледнато така отстрани, е жалко. Ужасно. Прилича на…на нищо не прилича. Досега не се бях замисляла. Какво да правя? Ако напълно спра да играя,..възможно ли е? Ако продължа, след като вече знам…Мога ли да продължа?