Във нощта се простира до края,
изравнява с вода всеки сън,
всяка гънка, която пречи
да си гладък,
да си дивак.
Във нощта се простира до края,
покорява те като град.
Смътни мисли, съкровища, рани,
във краката му слагаш,
и пак…
можеш просто да се забравиш.
Разорен и отпуснат, ухаещ,
като спящо дете след рев,
слушаш тоя стар и прекрасен
говор
без музика,
без текст.
Мария Каневa, 2015