Редуват се слънце и дъжд
в мазето, под покрива,
в двора.
Притичват
последни нищожни
желания, бързи от срам.
Затваря си залеза Портите.
А Утрото с хладна ръка
обира съня
като паяжина
и ме изпраща за хляб.
И аз се запътвам унесено,
заета да виждам света,
да дишам, да чувствам
каква машина съм,
за поливане на цветя.
Мария Канева, 26 август 2019