Като вулкан,
заспал преди години,
съвсем преди да се родим дори,
напълно безопасен,
обитаем
от първия ни плач
и вик.
Като вулкан,
във който всичко спи,
любимо и познато за очите,
и само леко топли
са гърдите,
когато непознат
ги доближи.
Приятно топли,
гладки…
Да те побият тръпки чак.
Ще се събуди ли?
Опасно ли е?
Как?!…
Или във сън животът
ще премине –
пак.
Мария Канева, ноември 2019