Тя била най-младата и нежна фея. Понеже била малка и смахната и не се интересувала от божествените дела, я пращали все при конярите. Когато кралят попитал за нея, му казали, че тя е феята на конярите. Той не бил виждал никога очите й, но самолюбието му било поласкано от факта, че само в Неговото Вълшебно Кралство има предвидена специална фея за конярите. “Не съм чувал подобно нещо за никое Кралство. Все пак, това може ли да създаде усложнения?”, посъветвал се той със съветника си, който го уверил, че по отношение на едни коняри винаги може да се очакват такива, но по-големите феи зорко ще следят как малката фея си служи с пръчицата си, все пак работата й е проста – да следи дали конете са сресани и дали конюшнята е измита. Що се отнася до прецедента с малката фея, това е така, защото в другите Вълшебни Кралства никоя фея не иска да се компрометира като общува с коняри. Това облекчило загрижения крал, така че дал благословията си пост фактум, като ги смъмрил, че не са го уведомили веднага, за да се извърши всичко с необходимия ритуал.
След този случай казали на феята вече официално да спи при тях, да се храни при тях, да забрави за двореца и да изпълнява задълженията си както е наредил Кралят.
И по-добре, помислила феята, защото конярите й били много по-симпатични от гадните феи, които само гледали как да натопят някого пред Краля. Но конярите ужасно се притеснявали от воалите й, спирали да си говорят и да дишат, когато влизала внезапно при тях и никога не я поглеждали в лицето.
Е, това можело да се промени някак.
Така че натъпчила всичките си воали в една празна кибритена кутийка, която намерила в кухнята им, пръстените – в една по-голяма, от цигари, а вълшебната си пръчица пъхнала в измита празна бутилка от вино и я затапила с коркова тапа. Трите “куфара” скрила под леглото и ги уплътнила със стари вестници.
Стаята й не била много подредена, но тя разумно я оставила така, за да влизат спокойно при нея да си говорят.
Работата си тя приела от все сърце и със скрит възторг. Готвачката й предложила да я представи като слугиня, “за да няма усложнения”, научила я как трябва да се облича, за да не я разпознаят и й разказала набързо кратката история на всеки коняр. Прости, мъжки истории.
Първата нощ феята не могла да заспи. Щяла да се задуши от мъка. Тия коняри нямали никакви, ама никакви желания, освен да бият на карти.
През първия месец се научила да язди кон, да мие кон, да мие конюшня и трапезария. Също се научила да готви, за да не вади пръчицата си за щяло и нещяло. Когато готвачката имала среща с любовника си, вършела нейната работа. Вършела я с охота, защото искала да се умори повече и да не се измъчва с мисли за новото си положение.
Конярите обичали да яздят. Заплатите си изяждали и изпивали, а каквото оставало – залагали на карти. Понякога страшно се скарвали. После се биели. После се сдобрявали. В петък ходели в града. Връщали се без пукната пара.
Феята взела да им шие празнични дрехи. Забелязала, че това ги вълнува. Оглеждали се с тях, мерели ги всяка вечер. На всеки ушила различни дрехи. После се заела да ги подстриже и избръсне.
Отнасяли се с нея пренебрежително като с дете, но се съгласявали да разресва коравите им коси. Сприятелила се с градския обущар и той им направил чудесни ботуши за езда. Само за петъците. Сковали си шкафче специално за тези ботуши. Тя го изрисувала и всеки ден го забърсвала от прах. Сутрин ставала рано и ходела до града. Носела им книги със снимки на коне. Веднъж купила боички и картон и нарисувала конете. Конярите закачали рисунките над леглата си и все по-често се отбивали при нея да искат нещо.
Като истинска фея от Вълшебното кралство, освен че получавала заплата, значително по-висока от техните, можела да прави вълшебства с пръчицата си. Но като съвсем млада фея тя не знаела, че комисия от възрастни феи следи за желанията, изпълнявани от пръчиците – според известните на малцина строги закони на кралството те не трябвало да противоречат на държавната политика. Със строг съд се наказвала всяка фея, която си позволявала да наруши йерархията в кралството, да тегли пари от държавния бюджет, да променя работата и местожителството на поданиците. Функциите на феите били преди всичко представителни. Тъй като не искала да размахва пръчицата си за ежедневни неща, които можела да свърши и сама, малката фея не се сблъскала със строгостта на закона и така искрено вярвала в призванието си на фея, че невъобразимо вбесявала готвачката, която не понасяла феи, които се вземат насериозно. Като наблюдателна жена с опит, готвачката ставала все по-нахална и с безкрайно удоволствие гледала как феята чисти печката, конския тор и придобива грубите маниери на мъж.
Един ден се разболял конят на най-възрастния коняр. През нощта всички стояли край него, феята го обтривала с големи мокри кърпи, а те държали главата му да не пръхти. През тази нощ феята едва не извадила вълшебната си пръчица и не се издала, но готвачката й се притекла на помощ – посъветвала я да извика конския доктор от града и я убедила, че конят няма да умре: “Мило дете, още не познаваш живота. Твърде разглезена си. Виждала съм толкова много болни коне, които са се чувствали по-зле от този и са се възстановявали веднага след прегледа на ветеринаря.”
След като феята повикала доктор и конят оздравял, момчетата взели да висят все при нея. Разпитвали я разни неща, разказвали й за празничните си дни. Този месец бил по-мъчителен от първия. Сега разбрала защо конярите искат само да бият на карти. Че какво друго?
Майките и бащите им живеели далеч от тук, ако въобще били живи. Братята и сестрите им били пръснати из цялата страна. Някои от тях били женени в семейства, в които не искали и да чуят за роднини коняри. Питала ги, и то колко пъти, защо не се женят.
– Че кой ще ни вземе?- смеели се те. И готвачката си има любовник от двореца.
– А момичетата в града?
– Те се женят за такива, които знаят да четат и пишат и имат къщи.
– А слугините тук?
– Те не се женят. Господарите им правят деца и им дават пари, купуват им рокли.
Първо феята решила да ги срещне с близките им. Тя била млада фея, работела едва от два месеца и вярвала, че може да прави чудеса. С пръчицата можела да ги прати на стотици километри оттук.
Влязла през нощта в стаята на най-младия коняр и му казала тихичко, но така, че той да мисли, че сънува, за да не разбере, че тя е фея:
– Иди да се видиш с майка си. Тя те чака. Лицето й е на прозореца, гледа в тъмното поле и иска да се върнеш.
Тогава той заплакал. Прошепнал: “мамо”, но притискал лице във възглавницата си. “Мамо”, говорел той, “не мога да дойда при теб, но знай, че съм добре. Станах богат и работя в един голям град. Вече съм златар, както си бяхме мечтали с тебе. Имам работилничка, жена ми много ми помага. Направил съм й всякакви пръстени. Като твоите, дето ги прави татко. Децата ни ходят на училище. Имам много поръчки и не мога да пътувам, но когато можем, ще дойдем. Ще дойдем с децата.”
Малката фея така и не замахнала с пръчицата си, а я изпотила от стискане и я прибрала обратно. Трябвало да види и другите коняри. Вече знаела какво да поиска за най-младия. Златарска работилничка! Най-после ще им помогне! Спуснала се към леглото на най-стария коняр. Неговата майка била мъртва. Но феята вярвала в чудеса. Приседнала до главата му:
– Иди да се видиш с майка си. Тя те чака. Лицето й е на прозореца, гледа в тъмното и иска да те види.
– Мамо, зашепнал най-старият коняр. Не искай да ме видиш, но знай, че изплатих най-после оня дълг на тате. Няма да продавам къщата за нищо на света. Купих много коне, всичките са здрави и силни. Децата вече могат да яздят, само най-малкото понякога пада. Но и него ще науча. Нали и аз тъй падах, а тате ме научи…Нищо няма да продам, нищо…
Феята пак не замахнала с пръчицата. Вече знаела, че и за тоя коняр има лек. Къща с коне. И пари за дълга.
Гърлото й било така свито, че я боляло. Отишла при третия коняр. Той бил най-наперен, най-горд.
– Сестра ти е на прозореца и те чака. Върви.
– Идвам, сестрице! – казал конярят.
Феята махнала с пръчицата си и конярят се оказал в центъра на богата гостна. Масата била отрупана. На нея вечеряли мъж и жена.
– Кой е този човек? – попитал мъжът.
– Коняр, доколкото виждам – казала жената.
– Това съм аз, сестрице! Не ме ли позна?!
– Нали брат ти беше счетоводител в града? – попитал мъжът и си сложил очилата.
– Не познавам този човек – казала жената.
Мъжът звъннал с едно звънче и влезли слугите, които извели коняря от къщата.
Феята бързо замахнала пак с пръчицата си и конярят отново заспал в леглото си. Очите му били затворени, но мокри. Гняв и яд разкъсвали малката фея. Счетоводител в града? Добре, нищо по-лесно от това! Прибрала се в стаята си и не могла да мигне до сутринта. Най-после заспала.
***
– Кралю на кралете – заговорила една от по-големите феи. Твоята най-малка фея тази нощ е размахвала пръчицата си.
– О, тя върши работата си.
– Трябва да я поздравите лично – подхвърлила феята.
– О, да – наредете да впрегнат каляската ми.
Когато кралската каляска спряла пред конюшнята, готвачката стояла отпред.
– Къде е най-малката ми фея? – запитал тържествено Кралят.
– Спи, Кралю – отвърнала шепнешком готвачката и погледнала встрани.
– Нищо, нека спи. Тя снощи е работила много. Искам да я погледам, докато спи.
Кралят много обичал да гледа феите си, докато спят.
Той слезнал от каляската и се огледал. Никой не се спуснал да го посрещне. От конюшнята излезнали конярите, мрачни и груби, и дори не му кимнали с глава. Ходели като сенки. Очите им святкали зло.
Това било нечувано!
Готвачката посочила с ръка стаята на феята. На едно дървено ниско легло спяло някакво селско момиче с груба рокля, спяло с обувките и с роклята! На масата имало старо прашно шише от вино и в него била пъхната вълшебната пръчица!
Възмущението на краля не можело да се опише. А малката фея така и не виждал никъде.
– Това е феята, Кралю! Тя сама пожела да се подреди така – закимала многозначително готвачката.
Кралят никога не бил и чувал подобно нещо. Почервенял като домат. Качил се в каляската си и шибнал сам коня. Вместо да го посрещне музика, вместо конярите да се усмихват и да му се покланят със сресаните си коне, и феята да развява белите си воали… О, не, това било неописуема наглост! Веднага щом седнал на трона си заръчал да набият малката фея с пръчки и да я прогонят с кучета от границите на царството му; конярите да уволнят и да изпъдят и тях; и готвачката да изпъдят… После се поуспокоил и наредил да оставят готвачката.
Когато феята се събудила, готвачката се разхождала из стаята й и й се подигравала:
– Мърла такава! Никое порядъчно момиче не си ляга с обувките! Сега кралят ще те изгони! Нареди да ти вземат вълшебната пръчка! Ще те хвърлят от пропастта. Заради теб ще прогони всички ни!
На масата стояла празната бутилка. Феята решила, че кралят е взел пръчицата й. Потърсила кутийките. Пъхнала ги в джоба си.
Отишла при конярите. Те били съвсем тихи. Опитала да ги заговори, но гърлото й било свито и не могла. Не помнела добре заръчала ли е на пръчицата си нещо, или само е искала много да го направи, преди да заспи. О, ако можеше да подържи пръчицата си само за един кратък миг! Ако можеше да остане с конярите под един покрив поне тази нощ! Как може да й отнемат пръчицата! Никой не може да отнема вълшебна пръчица!
-Трябва да бягаме! – казали й конярите. Кралят иска да ни изгони завинаги. Иска да те бие с пръчки пред всички. С какво така го ядоса?
-Аз те сънувах снощи, беше до леглото ми – казал най-старият коняр.
-И аз те сънувах.
-И аз те сънувах.
-Друго какво сънува?- попитала бързо тя.
-Нищо друго не помня – казал най-младият.
-И аз не помня.
-И аз не помня.
В гласовете им нямало никакъв упрек. По сенките под очите им феята се досещала, че всичко помнят. Решила твърдо да им помогне, нали затова е фея.
– Ако трябва, ще се справим и без вълшебства!
– Какви вълшебства?- попитали конярите – Никога във вълшебното кралство не е имало вълшебства за конярите. Има какви ли не феи – но за конярите – никога!
– Тя така си говори – казала готвачката, която напразно се страхувала, че ще разберат, че е фея. Защото всички знаели, че вълшебна пръчица не може да се отнема. И малката фея знаела това, но при извънредни обстоятелства, щом самият Крал е наредил… Тя съвсем се объркала, искала само едно – да говори с Краля.
Следобед дошла кралската свита. Кралят присъствал на наказанието. Конярите пратили да приготвят и оседлаят конете за последен път.
Малката фея молила Краля на колене да не прогонва конярите, или да им позволи поне да останат още една нощ, но той не им позволил. За пръв път срещнал погледа й и позеленял, наредил да ги изпъдят веднага.
Когато минали границата на царството и навлезли в дълбоката гора отвъд, кучешкият лай заглъхнал.
Месеци наред търсели някакво препитание. Ту се карали, ту се сдобрявали. Когато били много гладни, обвинявали феята за несгодите си.
– Ти ядоса Краля! Заради теб скитаме по света! Ти си една жена и нищо не можеш да правиш! Но всички искали да живеят край нея, защото научавали много неща. Учела ги да четат и пишат, да смятат големи числа, да говорят с хората. Когато била с тях, бързо намирали работа. Успявала да убеди хората да ги наемат. Вечер им разказвала такива истории, каквито били слушали в детството си. Купували си вино и всеки почвал да мечтае за своето, за което отдавна бил спрял да мечтае.
Понякога феята съвсем забравяла, че е фея. Перяла, готвела, шиела, слагала в стаите им цветя и вечер седяла с тях край камината, уморена и щастлива. Тези момчета знаели да живеят. Гърленият им смях й напомнял шума на морето в родината й. Когато танцували, я носели като перце и тогава й се приисквало да бъде ужасно красива, така красива, че никога, никога да не я забравят. Да, твърде егоистично желание за една фея. Скривала се в стаята си, обличала роклите си с воали и слагала пръстените по ръцете си.
В една такава вечер пуснала мъката в душата си. Валял дъжд. В гостилничката, в която били отседнали, лампите гаснели една след друга. Тенекиеният покрив дрънчал, по улука до прозорчето й се отичала вода. Пръстените светели по ръцете й, воалите се спускали до земята.
“Аз съм фея”, мислела тя, “а не мога да им помогна. Те са така сърдечни и силни, трябва да се оженят, да имат деца. Не може да живеят вечно по пътищата”. Вярно, имало пари за храна и вино, но нали тя ги учела да четат, да мечтаят. Помнела добре последната нощ, в която стискала пръчицата си. Сенките под очите им на сутринта. Как само говорели с близките си! Трябвало да направи нещо.
Цяла нощ не мигнала.Прозорците изсветлявали и пълнели душата й с тревога.
Скрила белите си дрехи и им приготвила чай.
Те все така радостно пиели чая си, но тя била сляпа за радостта им, вече не можела да се усмихва на шегите им. Ден след ден се измъчвала и все по-често вадела пръстените си и мислела за пръчицата, с която можеш да минеш стотици километри…
Най-сетне решила твърдо да замине за Вълшебното Кралство. Това не били същите коняри, които се напивали и залагали на карти, а мъже, които знаят какво искат. Те ще я разберат.
Решила да им разкрие плановете си още на следващата вечер. Наела за целта празничния салон. Край на скитането! Тя ще се добере до пръчицата си и ще ги освободи, дори ако трябва да убие Краля! Тази нощ трябвало да е най-празничната нощ в живота им. Трябвало да се простят.
Извадила скритите кутийки, облякла воалите си и сложила пръстените си. Искала да знаят, че е фея, за да вярват в нея и да не се отчайват, ако се забави.
Бедната малка фея не знаела, че те вече вярват в нея повече, отколкото се вярва на феи.
***
Когато влязла при тях с тези бели дрехи и с пръстените, които заслепявали с ярките си диагонални отблясъци уморените им очи, феята се вкаменила. По лицата им се изписала такава болка, каквато не била виждала по лице на жена. Целият им малък свят рухвал минута след минута. Те ходели мълчаливо като лунатици напред-назад из празничния салон и дори не я поглеждали.
-Аз заминавам, но ще се върна и ще донеса вълшебната пръчица – едва успяла да каже тя, но думите й се хлъзнали по огледалата и прозвучали така силно и остро, сякаш нямало никого и сякаш не били никакви думи, а игли. Да, игли.
-Ти ни измами!
-Махни се! Махни се на края на света!
-Никой не умрял за тъпата ти пръчица!
-Добре си бяхме като коняри!
-Нали щяхме да се оправяме без вълшебства?
-Аз не съм някакъв мухльо, че да ми ги дрънкат такива!
-Мислиш, че не струваме пет пари?
-Е, поне бяхме добри коняри. И ти беше добра чистачка! А сега си една… Една… Една отрова! Една бяла смърт!
-Бяла смърт!
***
…Феята свалила пръстените си, всичките си воали и понеже нямала кой знае какъв личен багаж, облякла роклята, с която си я знаели и си тръгнала, докато те още нещо крещяли там, в оня салон.
Те пък, като видели че наистина си е тръгнала, толкова освирепели, че събудили гостилничаря, продали му веднага всичките й пръстени и вълшебни парцали и не спрели да пият, докато не пропили всичко до стотинка. Ето така правят, кой знае защо, истинските мъже.
После се пръснали без да се сбогуват. И никога повече не могли да работят като коняри, нито искали да сънуват майките си, нито да имат жени и деца. Нито някакви там приятели.
Дори когато стискали очи, белите игли на невъзможните мечти ги бодяли и ослепявали.
Изкарвали хляба си просто, без вълшебства, дъвчели го бавно и грубо, сякаш им е крив той, докато кръвта от сърцата им изтичала, без нещо да може да я накара да спре.
***
Малката фея, окъсана и без обувки, все пак се добрала до Вълшебното Кралство от инат. Не могла да понесе мъжката мъка.
Като минала границата, веднага я завели при Краля, а той като срещнал погледа й, позеленял. Наредил да я пребият с пръчки публично и да я тикнат в най-дълбокия затвор. Тъй като в деня на прогонването й изчезнала вълшебната й пръчица, я обявили за Крадла, която изнася вълшебни предмети в невълшебни страни и Съвет от седем феи следял със седем пръчици къде по света стават вълшебства, та да открият Нейната пръчица, за да няма този прецедент последствия и с цел опазване на международната сигурност. Така и не я открили, защото готвачката, която в онази сутрин прибрала разсъдливо пръчицата от бутилката, не можела да заповядва на тази пръчица нищо.
Междувременно обаче готвачката се сдобила със златарска работилничка в центъра на града, голяма къща със сто коня и пари в брой (за оня заем) и синовете й, които по същото време уреждала за лакеи в двореца, станали златар и счетоводител. Никой не я попитал нищо за новите придобивки, защото била любовница на един от кралските съветници.
За стоте коня наела коняри и пратила официално писмо до Краля по вестоносец, на който заплатила два процента от парите в брой, с молба Кралят да покаже безкрайното си благородство въпреки неприятния инцидент… за да видят всички колко щедър и сърдечен е…, че друг като него няма никъде по света, и т.н. та, да даде великата си благословия за една фея, малка по възможност, която да бди над конярите.
Март, 2000 Мария Канева-Донева
от “Приказки за удавници”, 2000