Сънят ме хваща като дълъг ден,
Главата ми притисва със ръце,
Редът във мен накъсва на парчета
И ги поставя в чужд и странен ред.
Така чиниите да счупя искам,
когато съм с отворени очи,
но ги поставям леко,както леко
остава дишането ми в съня.
Не е възможно никакво оттласкване
на Цялостното в мен. То се дроби
и като пясък ситен, мек блести-
сърдечен и безплоден говор.
Мария Канева, 1996
от “Кибрит”1997