От скъсаното яке на живота
изпаднаха стотинки
и мечти.
Забравени под камъните скрити
съкровища
от детските ми дни.
Сега държа в ръцете си измити
парчета диамант във суха кал
и искам да се върна там, където
си го намерих истински и цял.
Да мога да се върна там, когато
косата ми бе купчина лъчи
и тичах бързо като горски звяр
просто от жажда да обичам някого.
Да мога да се върна там, защото
започвам да превръщам в камъни
лиричните усмивки на деня,
като жена, изгубена от някого.
Да мога да се върна там без време,
да мога да съм звук, трева, листо,
да мога само с поглед и целувка
света да сграбча и да завъртя.
Мария Канева, 2018