Обичаме ли-стискаме с ръце
като деца,
макар че сме големи.
Обикнатото искаме за нас!
Обикнатото
си е вечно
наше!
И сякаш ни разкъсват на парченца,
когато кажат: „ Просто забрави!“
Кой може да забрави вятъра,
в черупката напукана
попил?
Кой може да забрави слънцето,
проникнало чак в тъмното сърце,
изпило тягостните страхове…
Дъждът, накиснал ни като от кал.
Не , няма да забравя.
Ще се давя.
Ще си припомням,
Мрачно ще валя.
И после ще танцувам
и ще раждам,
и много, много, много
ще хвърча.
Мария Канева, януари 2018