Едничка роза
в скъсания плет
превръща улицата
в родна
и клоните-
в протегнати ръце,
наклонени
да ги докосна.
Единствено цветче синчец
със беглия си поглед
прашен
пресреща в мен това дете
диваче,
което бяга винаги
от хора.
И времето назад се връща.
Затваря се
като ветрило тънко
И в процепа
съм само
балерина,
и слънцето
ме пипа
и прегръща.
Мария Канева, 8 август 2017
