***
Във миризмите да се сгуша,
в Присъствието
на Река,
в прегръдката на всички звуци,
в грижовната им
честота.
Като изгубено животно,
надушило
пътечката си,
зарадвано отдън душа,
препускащо с ръце, с крака…
Да стигне,
за да запрегръща,
да падне,
за да се стопи,
като набъбнала смокиня,
като избухнали сълзи.
Къде си, Господи на клетите,
изгубилите
се животни,
порязани с жесток копнеж,
със сънища от кадифе…
Ела да ги допреш със лапа,
ела да влееш топлина,
да завъртиш ключа в ключалката,
да ги събудиш през нощта!
Мария Канева, май 2019