Във времето
изляна,
изпаднала
от чашата,
попивам във минутите,
издишам часове.
И огънят,
и виното,
и всички цветове
насищат се с парфюм,
изпълват се със звук.
Изпъкват над познатия релеф.
Как винаги била съм тук.
Това – което бях-
със клетката-се взе.
Уж нищичко от мене не остана,
а сърцето пее.
Мария Канева, декември 2017