Бяла смърт
Най-после зимата свърши. Вълкът се добра до поляната край реката. По ръбовете се разкисваха парчета сняг – просветваха остро, резливо и умопомрачително. Гледаше ги втренчено. Това му помагаше сякаш да се придвижва; но дори и сега не се влачеше по затъналата във вода трева.
В късния следобед студът стегна за последен път. Сенките на скалите легнаха върху гърба му като плочи. Притиснаха го така здраво; въпреки това тялото му продължаваше да трепери. Цялата планина се залюля. Водата го заля. Потопи гората. Покри дърветата. Изравни се с двете пещери, където можеше да опита да се скрие. Изпълни ги.
Гърлото му беше стегнато с въже като на куче. Искаше да вие, докато му паднат лапите, опашката и ушите. Виждаше падащи ледени висулки отвсякъде. Падаха от най- високата скала с бясна скорост, същински ножове.
Нищичко не го болеше.
Сърцето му блъскаше като на сръндак.
Ставаше нещо съвсем непознато, което караше кръвта му да искри, виждаше я с очите си през козината. Не беше страх, не беше глад.Това нещо го блъсваше надолу под водата и после го въртеше, изкарваше го от кожата му.
Искаше да изтръгне с нокти сърцето си и да го хвърли, но не можеше.
Искаше да вие, но не да вие, а да звучи; да превърне в звук цялата си душа – така могат да тръбят само елените в горите.
Оттласкваше се и се мяташе във водата, както когато учеше малките да ловуват и вперените очи на вълчицата прорязваха сърцето му с остри сини светлини.
Сега тези къси, капризни, преценяващи сигнали го облъчваха отвсякъде; нежността им имаше мирис на кръв.
Вълкът се задави. Водата се оцвети. Беше така топла… Триеше в нея муцуната си, както правеше с малките.
Отчаяно искаше да ги усети, да ги подуши, да ги чуе…
Напрягаше последните си сили; водата го оттласкваше все по-нагоре.
Скоро всичко свърши. Изскочи на тревата. Беше станал висок. Така висок! Поглъщаше поляните, правеше невероятно дълги скоци! Той ли беше?
Тялото му се разтърсваше от тръпки, тичаше и се отръскваше. Страхът гъделичкаше мускулите му – отново жив !?! Страхуваше се от всичко. От миризмите, които го блъскаха в ноздрите и го караха да се търкаля, да яде тревата, да ближе водата по нея, и пак да се търкаля.
Колкото повече приближаваше старите места, толкова повече настръхваше. Трепереше като обезумял- от мекия шум на лапи, от малките щръкнали остри уши, приближени едно до друго – там, в далечината, към която тичаше.
Инстинктът го дърпаше назад с всички сили. Но както преодоляваше преди дни снежните преспи с кървавия си крак, сега се изпъваше като лък и упорстваше да върви. Вълкът не знае страх! Усети ли страх, светкавично застава срещу всички; може да изгризе цялата планина, само да посмее да помръдне!
И тогава онова непознато чувство го обля, обля го внезапно като водата и го накара да тича и да тръби , че идва.
Той тичаше към вълчата бърлога и тръбеше с цялата си душа. За стотни от секундата разбра, че е вече не е никакъв вълк, а сръндак! Какво нещастие! Беше див от радост! Какво?! Сръндак, който ужасно се бои от вълци и тича право към свитите в далечината остри уши. Какво?!
Нямаше сила, която да го спре.
Към него се спусна вълчицата; и колкото и да се скъсяваше разстоянието, все му се струваше, че става много бавно. Искаше да е бърз като стрела; както тогава, когато беше нисък и хищен.
Страхът разтърсваше гладката му кожа, но това го правеше още по-жаден. Искаше да срещне само веднъж същия кратък капризен поглед, критичен и признаващ, проблясващ като нож.
Вече се боеше единствено, че не е достатъчно нисък, достатъчно див, за да го получи.
Вълчицата внезапно спря.
Закова се на място. По гърба и премина тръпка. Никога не я беше виждал така.
Сините цепнатини на очите не светеха като бръсначи. Не го беше познала, не; но това го направи още по-бърз, бърз и загрижен – неговата вълчица не гледа свирепо, а това е така тревожно!; в погледа и плуват листа, както по течението на реката…Силата и рухва с всеки негов отчаян скок към нея; “ Как е вцепенена, виж я ти, как красива! никога не ме е гледала така изумено, с такова хаотично възхищение!”
Случваше се нещо, което тя не може да повярва, не може да допусне дори!
Щастлив, бесен и ужасно смутен, той мисли:
“Божичко, тя е моя, толкова много моя! Какво?! Тя не ме позна!? Тя забрави малките! Тя не пази малките! Аз мога да стигна до тях! Аз съм сръндак! Един обезумял сръндак може да я прескочи и да отмине и тя ще си стои все там без да помръдне, само ще извърти главата си…и ще го гледа така…”
В този момент направи огромен хищен скок. Вече е над нея, тя извива нагоре шия, хипнотизирана, бяла в следобедната светлина. Синкавият камшик на погледа и го близва по корема . Той стиска очи, зашеметен, мислейки несвързано: “ Ще я разкъсам! Тя предаде малките ни!Тя ме измами! Тя се даде на някакъв нещастен елен!”, чувствайки с всички фибри на уплашената си кожа бясно щастие, шемета, че я е покорил.
Точно тогава усети острите и зъби по шията си. Едно след друго – три пъти, като целувки. После много, много още – до безкрай. Повече от нея не можеше и да иска.
Нежността имаше мирис на кръв.
Мария Канева, 1999
от “Приказки за удавници”