Болестта ми е голяма.
Необятна
като Космос.
Във просъница се боря.
Със сълзи,
с псувни,
с живота си.
Искам да разкъсам ципата,
дето плътно
ни обвива
и ни спира да обичаме,
да летим,
да можем всичко.
Като вързани с въжета,
като сплескани в картина,
между страници на книга,
в ъгъла на скъсан ден.
Сякаш слепи,
сякаш глухи,
с обезсилени ръце,
на прегръдки пестеливи,
със убодено сърце.
Болестта ми е голяма.
Необятна
и без край.
Пълна с въздух
и със жажда,
запечатани
в писмо.
Болестта ми е голяма.
Необятна
като Космос.
Във просъница се боря.
Със сълзи,
с псувни,
с живота си.
Мария Канева, април 2018